— Като че ли да — отвърна Карол. Докато допиха бутилката, заслугата за което беше предимно нейна, бяха продължили да разговарят, но мислите им се въртяха в кръг. Когато тя понечи да си тръгне, Тони подчерта, че след толкова изпито вино не би трябвало в никакъв случай да сяда зад волана. И двамата знаеха, че шансовете да се намери такси в центъра на Брадфийлд в ранните неделни часове са минимални или практически не съществуват. Затова той й даде одеяло, тя придърпа още един стол и си легна. Очакваше да прекара нощта в неспокойна дрямка, но за свое учудване се събуди отпочинала и освежена. Покашля се отново и погледна часовника си. Седем без петнайсет. Имаше достатъчно време да си отиде у дома, да нахрани Нелсън, да се изкъпе и преоблече, и да отиде на работа навреме за сутрешното обсъждане.
— Добре тогава. Какви са плановете ти за днес? — той намали звука на телевизора.
— Обсъждане на задачите с колегите в осем, а после трябва да посетя вдовицата на Том Крос и да поговоря с нея — тя направи гримаса. — Сигурно ще е голямо удоволствие, особено като се има предвид, че той винаги е обвинявал мен за принудителното си напускане на полицията.
Тя се изправи, опитвайки се да изглади с длан измачкания си панталон. Предпочиташе изобщо да не мисли за състоянието на грима и косата си.
— Всичко ще бъде наред. Не може някъде да не съществува някаква връзка.
Карол, която тъкмо решеше с пръсти косата си, спря като закована — в главата й се появи мисъл от тези, които подсъзнанието обикновено подхвърля по време на сън.
— Ами ако твоята налудничава теория, че изобщо не става дума за терористичен атентат, се окаже вярна, и всичко това е част от някаква вендета, насочена към „Брадфийлд Виктория“?
Тони се усмихна.
— Какво искаш да кажеш, че Алекс Фъргюсън се е уплашил от това, което може да се случи, когато „Манчестър Юнайтед“ гостуват на „Виктория Парк“ идущия месец?
— Много смешно. Препоръчвам ти да избягваш подобни шегички в присъствието на антитерористите. Всеизвестно е, че на всеки, който постъпва в онзи отдел, като начало му ампутират чувството за хумор.
— Известно ми е. Следя сериала „Фантоми“.
Карол го изгледа учудено.
— Така ли? Аз пък не.
— А би трябвало. Те го гледат.
— Съмнявам се — опита се да си представи Дейвид и Джони, отдали се на такова кротко домашно забавление като гледането на телевизия.
Тони закима настоятелно.
— Не, наистина го гледат, можеш да бъдеш сигурна. Така преценяват докъде могат да си позволят да стигнат.
— Ти какво, опитваш се да ме убедиш, че МИ-5 и отделът за борба с тероризма вземат оперативни решения на базата на някакъв телевизионен сериал? — Карол почука с пръст слепоочието си. — Май си прекалил с успокоителните, Тони.
— Точно това се опитвам да ти кажа — каза той сериозно. — Те имат в екипите си хора, които са запознати с психологическите граници на допустимото.
— Психологическите граници на допустимото ли? — повтори недоверчиво Карол.
— Ето как функционира този процес. Когато гледат епизод на филм от рода на „Фантоми“, дори най-интелигентните зрители отхвърлят скептицизма си, за да почувстват драматичното въздействие. И когато този скептицизъм не действа, дори за кратко, зрителят е по-склонен да повярва, че и в действителния свят събитията се развиват по същия начин. Което пък дава правото на онези луди копелета от секретните служби да поразтеглят още малко границите на допустимото при своите операции — Тони говореше бързо, жестикулирайки с две ръце.
Карол явно продължаваше да се съмнява.
— Искаш да кажеш, че това, което гледат по телевизията, кара хората да се отнасят с по-голяма търпимост към ексцесите от страна на правоохранителните органи?
— Да. В по-голяма или по-малка степен, което, разбира се, зависи от лековерието им — той осъзна, че Карол все още е скептична. — Добре, ето ти един пример. Не съм чувал за регистриран случай, при който лицето на агент на тайните служби да е било натопено в горещ фритюрник. Но когато нещо подобно се случи във филм, при това толкова популярен сред хората като „Фантоми“, дори ако това е дело на лошите, у определен брой хора се изгражда определено мнение, и ако някой секретен агент наистина натопи лицето на някого във фритюрник, то ще ги накара да кажат „Ами налагало се е да го направи, нали? В противен случай другият щеше да постъпи с него по този начин“. Ето какво е психологическото разширяване на границите на допустимостта.
— Но ако си прав, защо хората все пак протестират срещу мъченията? Защо всички ние не казваме „Ами нали сме виждали на кино колко ефективно действа, защо да не си продължаваме по този начин?“.
Докато говореше, Карол се беше опряла със свити юмруци на ръба на леглото му, разчорлената руса коса падаше над очите й.
