Освен тези, които имаха малко или много законно основание да бъдат тук, наоколо се навъртаха зяпачи и хора, обзети от нездраво любопитство. Вероятно много от тях бяха носили и картички и подаръци в импровизираното светилище в памет на Роби Бишоп. Хора, които водеха толкова ограничено съществуване, че изпитваха необходимостта да му придадат допълнителна стойност, участвайки по някакъв начин в събитие, приковало интереса на обществеността. Лесно е да презираш такива хора, мислеше си Тони. Но съзнаваше, че и те изпълняват своята функция — нещо като хор в древногръцка трагедия, със своите пренебрегвани от всички коментари на събитията на деня. Паксман интервюираше прочутите и великите, подканвайки ги да споделят проницателните си наблюдения, но и хората от улицата имаха какво да кажат.
— Карайте право към полицейския кордон — каза Тони на шофьора, който се подчини, придвижвайки се бавно покрай групичките хора, натискайки клаксона, за да си проправи път. Когато стигнаха дотам, докъдето беше възможно, Тони се поизправи и пъхна една двайсетачка през сваления наполовина прозорец на преградата зад шофьора. — Почакайте ме тук, моля — отвори вратата и опря патериците си на земята. Макар и мъчително и несръчно, успя да излезе на улицата. Въоръжени антитерористи стояха на равни разстояния по входната алея и край оградата на номер 147. На тротоара отпред Санджар Азиз пак даваше интервю. Беше очевидно, че се е уморил. Раменете му бяха приведени, за разлика отпреди сега сякаш беше преминал в защита. Но пламъкът на убеждението още гореше в очите му. Когато прожекторите угаснаха, репортерът благодари разсеяно и му обърна гръб. По лицето на Санджар се изписа потиснатост.
Тони се упъти към него, опирайки се на патериците. Санджар го изгледа от горе до долу, и това, което видя, очевидно не го впечатли особено.
— И вие ли искате да ме интервюирате?
Тони поклати глава.
— Не. Искам да разговарям с вас.
Санджар се смръщи неразбиращо.
— Да, ясно — разговор, интервю, то е едно и също, нали?
Той погледна над рамото на Тони, очаквайки с нетърпение възможността да говори с още някого, с някой, който би го изслушал, вместо да влиза в словесен двубой с него.
Тони стисна зъби. Удивително беше колко много усилия му струваше обикновеното стоене прав, да не говорим пък за говоренето, докато стоеше прав.
— Не, не е същото. Тези, които правят интервютата, очакват от вас да кажете това, което искат да чуят. А аз искам да чуя това, което вие искате да кажете. Това, за което никой не ви оставя да говорите.
Сега вече успя да привлече вниманието на Санджар.
— Кой сте вие? — попита той и хубавото му лице се изкриви в породена от обидата агресивност.
— Казвам се Тони Хил. Доктор Тони Хил. Бих ви показал личната си карта, ако можех — той хвърли раздразнен поглед към патериците си. — Аз съм психолог и често работя за полицията на Брадфийлд. Не с тези тук — той кимна с едва забележимо презрение към неподвижните мъже от специалните части, охраняващи къщата. — Мисля си, че можете да кажете за брат си доста неща, които обаче никой не иска да чуе. И ми се струва, че това ви дразни ужасно.
— Какво ви засяга това? — сопна се Санджар. — Моите уважения, но не се нуждая от психоаналитик. Искам само тези хора — той обхвана с изразителен жест представителите на медиите и полицията — да разберат защо са си съставили погрешно мнение за брат ми.
— Те няма да разберат — каза Тони. — Защото това, което искате да кажете, не съвпада с другото, в което държат да вярват. Но аз искам да разбера. Не вярвам, че брат ви е бил терорист, Санджар.
Думите му приковаха вниманието на Санджар Азиз.
— Искате да кажете, че Юсеф не го е направил?
— Не, според мен е повече от ясно, че го е направил. Но ми се струва, че съображенията му да го направи са били съвсем различни от това, което всички предполагат. — Тони кимна към чакащото такси. — Може да отидем някъде и да поговорим за това.
Санджар погледна към дома си, от който тъкмо излизаше облечен в бял екип лаборант с поредния найлонов плик. Обърна се отново към Тони, който съзнаваше, че Санджар се опитва да си състави мнение за него.
— Добре — каза той най-сетне. — Съгласен съм да поговорим.
Дороти Крос наливаше кафе от сребърен кафеник в чаши от костен порцелан с нарисувани по тях рози, чийто розов цвят повтаряше точно някои от тоновете в десена на тапетите — два различни вида, едните като цокъл, другите — нагоре до тавана. Както те, така и завесите, килимите, малкото канапе за двама, двата дивана и разпилените по тях възглавници, бяха в различни десети, но издържани в едни и същи тонове — розово и тъмночервено. Карол имаше чувството, че се е озовала в един от онези филми с медицинска тематика, при които камерата показва отвътре човешки органи. Усещането не беше никак приятно.
