Карол отиде по-близо до леглото и каза:
— Човек, който се е смятал за твой баща.
Тони не искаше да мисли за Едмънд Артър Блайт. Беше помолил сестрата за нещо по-силно от обичайното приспивателно, за да бъде сигурен, че ще заспи, защото не му се искаше да прекара нощта буден, в размисли за Едмънд Артър Блайт. Тони Блайт. Така щеше да се казва той, ако Ванеса се беше омъжила за онзи човек. Тони се питаше дали някога ще разбере със сигурност какво се е случило навремето. Ако на мястото на майка му беше друга жена, той би могъл да направи доста сигурно предположение, или просто да я попита. Но нямаше как да разпитва майка си, а предположенията бяха безсмислени, защото съществуваха прекалено много възможности. Може вече да е бил женен за друга. Може да се е уплашил от перспективата да стане съпруг на Ванеса. Може пък тя изобщо да не му е казала, че е бременна. А може и да го е пратила по дяволите и да е казала, че ще се оправи и сама. В продължение на четиридесет и три години Ванеса бе пазила в тайна самоличността му и обстоятелствата около тяхната връзка. На Тони не му се вярваше тя внезапно да промени отношението си.
Снощи, преди Карол да я изхвърли от стаята, Ванеса твърдеше, че единственият й мотив бил да защити Тони от мъчителното откритие, че баща му е мъртъв.
— Благодарение на тази загриженост сте щели да приберете няколкостотин хиляди паунда — беше изтъкнала невъзмутимо Карол.
Поради погълнатото сънотворно трябваше да измине известно време, преди той да осъзнае същността на документите, които Ванеса се бе опитала да го накара да подпише. Те нямаха нищо общо с къщата на баба му. Ставаше дума за официален отказ от претенции към имуществото на покойния му баща в полза на майка му. Наследството според Карол включваше къща в Устър, спестявания в размер на петдесет и няколко хиляди паунда и една яхта.
— Тя е престъпница, Тони — беше казала Карол. — Това беше опит за финансова измама в големи размери.
— Знам — бе й отвърнал той. — Но ми е все едно.
— Как можеш да проявяваш такава търпимост? — бе попитала тя раздразнено.
— Защото я разбирам — бе казал простичко Тони. — Пък и какво очакваш да направя? Да повдигна обвинение срещу собствената си майка? Надали. Имаш ли представа колко може да ни навреди тя, прикривайки се зад привилегиите си на майка пред съда?
Две секунди бяха достатъчни на Карол да осъзнае силата на аргументите му.
— Добре, да забравим тогава цялата история — бе казала тя. — Но ако се осмели да се появи отново тук, не подписвай нищо.
После си беше тръгнала, като взе и документите, за да ги съхранява, и остави купчината разпечатки със сведения за жертвите на атентата. Той се зарадва, когато ги видя, защото щяха да му помогнат да не мисли за Едмънд Артър Блайт.
Именно затова точно в седем в понеделник сутринта той вече беше изпратил стандартно запитване за информация за фирмата „B & R“ на уебсайта на фирмения регистър. Докато очакваше да получи резултатите от търсенето, той започна да проучва списъка на жертвите на Юсеф Азиз.
Списъкът беше ужасяващ. Седем служители в застрахователна компания — колеги, празнували раждането на дете на единия от тях; директор на начално училище и съпругата му, поканени от ръководството на компанията, дарила компютри на училището; трима музиканти от местен състав, току-що издали първия си диск; специалист по професионална мотивация с двамата си сина, ученици, заедно с управителя на фирма за производство на планински велосипеди, който ги бил поканил на мача; трима мъже, които били приятели от детските си години част от група преуспяващи бизнесмени, които имали сезонен билет за заеманата от тях ложа. И сърцераздирателното изреждане продължаваше — най-млад сред жертвите беше седемгодишният син на един член на парламента; най-възрастен беше седемдесет и четири годишен бивш търговец на леки коли.
На пръв поглед нямаше очебиен кандидат за обект на атентат. От друга страна никой не беше правил сериозно проучване на жертвите, защото никой не беше преценявал сериозно друго обяснение на атентата освен тероризъм. Тони разбираше защо Карол не е много ентусиазирана от идеята му. Работеха заедно толкова отдавна, че първоначалният инстинкт би трябвало да я подтикне да му се довери. А тя като че ли се възползваше от безпомощността му, за да пренебрегне професионалното му мнение. Ако не искаше да влиза в конфликт с антитерористите, добре — това поне Тони можеше да разбере. Но не разбираше защо не иска да поговорят, да му обясни защо приема без ентусиазъм идеите му. Да, разбира се, Карол го беше отървала от майка му. Но какво ставаше с професионалната им близост?
От лаптопа се разнесе дискретният звуков сигнал, който подсказваше, че се е получило ново съобщение в електронната поща. Той го отвори нетърпеливо. На екрана се появи поместената във фирмения регистър информация, свързана с „B & R“. Секретар на фирмата беше счетоводителят, с чийто адрес Стейси вече разполагаше. Фирмата имаше двама директори — Рейчъл и Бенджамин Дайъмънд. Жители на Брадфийлд.
