Е, този път тя не би могла да твърди, че не се е опитал да й каже. И наистина би предпочел някой да дойде с него, най-малкото за да бъде пътуването по-приятно. Но Карол беше заявила съвсем ясно, че не му разрешава да ползва услугите на нейните подчинени. Налагаше се да се справи сам.
Докато чакаше таксито, се обади на Стейси и я помоли да му прати най-ясната снимка на Азиз, с която разполагаха. Тогава се сети, че принтерите му са на горния етаж. Наложи се таксито да почака, докато той се изкачи с усилие горе, разпечата снимката, и слезе отново, мръщейки лице от болка.
— Зле изглеждате — отбеляза шофьорът на таксито и настоя да му помогне да влезе в колата.
— Така се и чувствам — отвърна Тони. Облегна се назад и докато завият зад ъгъла, вече спеше. Стресна се, когато шофьорът на таксито го разтърси за рамото след двайсетина минути.
— Пристигнахме, приятел — каза той.
— Може ли да почакате? — попита Тони. — Няма да се бавя.
След сложната процедура по слизането от таксито и приглаждането на косата, защото шофьорът го предупреди, че тя стърчи на всички страни, той тръгна към входната врата. След позвъняването вратата се отвори и на прага застана шейсетинагодишна жена, поразчорлена и с очила — същинска еврейска версия на Джърмейн Гриър. Зад ухото й, под непокорната, посивяла коса, дори сгърчеше молив. Тя погледна Тони през малките, овални стъкла на очилата си и каза озадачено:
— Да?
— Търся Рейчъл — каза Тони.
— Рейчъл ли? О, съжалявам, но в такъв случай сте били път до тук напразно. Тя отиде в офиса. Аз съм майка й, Естер Вайсман. А вие сте…?
Преди Тони да успее да се представи, Лев се появи, застана до баба си и каза:
— Аз те познавам. Ти дойде вчера с онази жена от полицията — той вдигна поглед към баба си и допълни: — Някакъв човек го ударил с брадва.
— Колко неприятно — отбеляза госпожа Вайсман. Лев се промъкна покрай нея и наклони глава настрани, за да може да види снимката, която Тони стискаше с ръката, облегната на патерицата.
— А ти защо носиш снимка на приятеля на мама? — попита той.
Стреснат, Тони се облегна по-добре на патериците, обърна снимката с лицето нагоре и я поднесе към момчето.
— Този човек приятел на мама ли е?
— Срещнахме го веднъж в парка. Той ми купи сладолед.
Госпожа Вайсман се опита да види снимката. Съзнавайки, че държи взривоопасен материал, не по-малко опасен от раница, пълна с ТАТР, Тони пристъпи встрани, така че тя не успя да я види.
— Какво е това? — попита госпожа Вайсман.
— Човекът е свързан с онзи случай в събота — каза той с тон, подсказващ, че не е редно да говорят за това пред детето. — Опитваме се да го идентифицираме, надявах се Рейчъл да може да ни помогне. Аз работя за полицията. Добре тогава, ще я потърся в офиса — и той се опита да се обърне и да си тръгне, като същевременно държеше снимката така, че да не се вижда, и внимаваше да не се препъне в Лев. Дори това, че не падна, можеше да се приеме за забележително постижение.
В продължение на един ужасен миг той се боеше, че госпожа Вайсман ще измъкне снимката от ръцете му. Но доброто възпитание надделя и тя успя да се въздържи.
— Ще тръгвам тогава — каза той, обърна се и забърза към таксито, доколкото му позволяваха силите.
— Не чух името ви — подвикна след него госпожа Вайсман.
Обзе го детински порив да отвърне: „Казвам се Отмъстителя“. Вместо това се ограничи с обикновеното:
— Хил. Доктор Тони Хил.
Рейчъл и без това щеше да осъзнае ролята му достатъчно скоро. Когато отпрати таксито, той се обади в отдела за особено тежки престъпления. Отговори Пола.
— Имам нужда от помощта ти — каза Тони.
— Няма как — отвърна тя. — Шефката ми чете конско и ми обясни, че не работя за теб.
— Пола, въпросът е жизненоважен. Опитах да се свържа с Карол, но тя беше много заета и не пожела да ме изслуша. Слушай — отидох отново в дома на Рейчъл Дайъмънд, за да видя дали ще разпознае Азиз, като й покажа негова снимка. Тъй като твърдеше, че изобщо не е следяла репортажите по медиите, реших, че може все пак да го е виждала, но да не е знаела за кого става дума. Само че тя не си беше у дома.
— И? — попита раздразнено Пола.
— Лев видя снимката и каза: „А ти защо носиш снимка на приятеля на мама?“
Известно време Пола не проговори. Накрая произнесе едва чуто:
— Господи…
— Именно. Срещнали се в парка и Азиз купил сладолед на детето — вероятно затова то го помни толкова ясно.
— Господи! Трябва да кажеш на шефката!
— Нали ти казах, че се обадих, но тя очевидно е прекалено заета, за да разговаря с мен.
— Отиде с Крис в замъка Панал — каза разсеяно Пола. — Какво искаш да направя?
— Рейчъл би трябвало да е в офиса си. Обади се, за да се убедиш, че е наистина там, и се опитай да откриеш къде точно се намира този офис, докато аз се опитвам отново да се свържа с Карол. Убеден съм, че майката на Рейчъл вече й се е обадила, и й е казала за непознатия, който се е появил у тях с някаква снимка. В никакъв случай не бива да допускаме да избяга.
— Нямаме никакви доказателства — каза Пола. — Няма начин да накараш детето да свидетелства срещу нея.
