— Трябва да е помогнала и отровната градина, а? Сигурно, ако не са успявали да довършат враговете с гюлета, са опитвали със супата.
— Нищо чудно, че английската кухня не е успяла да си създаде добро име.
— Та какво има всъщност тук?
— Преди дванайсет години лорд Панал направил документален филм за рода Медичи, и тогава се заинтересувал от идеята за отровни градини — дотолкова, че решил да си направи и той една.
— А пък има хора, които твърдят, че телевизията нямала възпитателно въздействие. Е, с какво разполага той?
— Не съм запозната с пълния списък, но в градината присъстват растенията, които ни интересуват. Рицин, беладона и олеандър. Лордът твърди, че неговата отровна градина е заобиколена с ограда, висока осем фута, по която отгоре минавала и бодлива тел, което почти изключва възможността за обикновен обир. Но пък заместник-управителят на имението му се казва Джон Ансън.
— Дж. А. Това ми харесва. Харесва ми дори много.
Когато преминаха по масивния, дървен подвижен мост и влязоха в двора, видяха нисък мъж с каскет от туид и дълго непромокаемо яке на „Барбър“, който ги очакваше. Три черни лабрадора ги наобиколиха дружелюбно, когато те слязоха от колата.
— Бенсън, Хеджес, Силки, тук! — подвикна човекът, кучетата незабавно се върнаха при него и насядаха около краката му, така че Карол и Крис успяха да го доближат. — Лорд Панал — представи се той, протягайки им ръка. Розовото лице, сините очи и щръкналите мустаци му придаваха странна, но симпатична прилика с малко прасенце. — Сутрин малко бавно загрявам. Едва след като разговорът ни приключи, нещо ми просветна. Онзи футболист, а после и човекът, който спаси толкова хора след атентата — те бяха отровени, нали? — Той прехапа долната си устна. — Ужасно нещо. Наистина ужасно би било, ако се окаже, че отровите са били взети от Панал. Искате ли да огледате градината?
— Мисля да оставим градината засега — Карол кимна на Крис, която извади пет-шест снимки от една папка и ги подреди върху капака на колата. — Лорд Панал, бихте ли огледали тези снимки, за да ми кажете дали разпознавате някой от хората на тях?
Той приведе глава над снимките и заприлича на голяма розова костенурка, измъкнала глава от черупката си. Огледа внимателно снимките, после протегна пълничкия си розов пръст.
— Това е Джон Ансън. Той работи за мен, като заместник-управител на имението — той отклони поглед и примигна раздразнено. — Извънредно трудно ми е да повярвам такова нещо за него. Много трудолюбив човек. Работи тук от две години, изключително изпълнителен.
— Поддръжката на отровната градина влиза ли в задълженията му? — попита Карол.
— Градината е негово задължение — непряко, разбира се, в нея работят градинарите. Но той се занимава с нея — лордът говореше накъсано, беше явно разстроен, но вероятно би се смутил ужасно, ако някой изразеше съчувствие към положението му или му предложеше някаква подкрепа. „Едно уиски би помогнало“, мислеше си Карол, но и това не беше съвсем сигурно.
— А знаете ли къде можем да го намерим сега? — попита Крис, събирайки снимките.
— В Брадфийлд — лордът отново прехапа устни. — Разговаря с кандидат-наематели за един от свободните магазини в комплекса на занаятите в селото.
— Къде точно в Брадфийлд? — попита меко Карол.
— Аз имам един апартамент там — използваме го по работа, пък и е удобно да имаш някакво жилище в града. Намира се в кулата „Харт“.
Крис и Карол се спогледаха.
— На границата с Темпъл Фийлдс — каза Карол. — Дайте ни адреса.
Тони пусна в ход най-лъчезарната си усмивка.
— Работата е там, че по принцип не би трябвало да те моля за каквото и да било. Карол настоява, при това с основание, че не работиш за мен, а за нея. Лично аз смятам, че всички ние работим за каузата на справедливостта, но няма да споря с нея.
— По-добре не, особено като се има предвид в какво настроение е от една седмица — съгласи се Стейси, без дори да откъсва очи от екрана. — Интересно е това, че детето е разпознало човека на снимката. Нямаш ли съмнения, че може да има някакво объркване?
Тони сви рамене.
— Детето очевидно нямаше никакви съмнения, а в случая това е важното. Беше абсолютно категорично. Приятелят на мама, който му купил сладолед.
— Това обяснява всичко, което ни караше да си задаваме въпроси. Твърдението ти, че престъплението не носи характеристиките на тероризъм — е, излиза, че наистина не става дума за тероризъм. А и двата таймера — Азиз е мислел, че ще се измъкне, но планът на Рейчъл Дайъмънд е бил различен. Тя е искала той да умре.
— Но не е искала той да знае това — каза замислено Тони. — На твое място бих се свързала с различните авиолинии, за да проверя дали Рейчъл Дайъмънд и синът й Лев имат резервация за някой предстоящ полет до Канада. Бих проверил също така дали онези фирми, които предлагат ваканционни жилища под наем, същите, които проверяваше Кевин, не са правили резервация на нейно име.
Стейси се смръщи.
— Мислиш, че тя е имала намерение да отиде при него?
Тони поклати глава.
— Мисля, че е искала той да вярва, че тя ще отиде при него.
Стейси го погледна с уважение.
