Карол продължаваше упорито да подрежда фигурите.
Тони се разсмя.
— От кога се познаваме?
— Шест-седем години, нали?
— И колко пъти през тези години ни се е случвало да играем някаква игра, каквато и да било, за шах да не говорим?
Този път Карол прекъсна подреждането.
— Нямаше ли един случай… не, това беше с Джон и Маги Брандън — тя сви рамене. — Предполагам, че нито веднъж. Това не означава, че не бива да започваме сега.
— Грешиш, Карол. Има много основателни причини да не започваме.
Тя се облегна назад на стола си.
— Страхуваш се, че ще те победя.
Той извърна очи към тавана.
— И двамата прекалено много обичаме да побеждаваме — но това е само една от причините — той придърпа бележника и химикалката и започна да драска нещо.
— Какво правиш?
— Ще изпълня желанието ти — каза той, без да вдига очи от бележника. — Ще изиграя с теб една игра. Но първо смятам да запиша причините, поради които съм убеден, че това начинание ще завърши катастрофално — той продължи да пише още една-две минути, после откъсна листа и го сгъна. — Е, хайде да започваме.
Сега беше ред на Карол да се засмее.
— Шегуваш се, нали?
— Никога не съм бил по-сериозен — той взе една бяла и една черна пешка, скри ги в шепите си, разбърка ги и поднесе към Карол свитите си в юмруци ръце. Карол избра едната, оказа се, че ще играе с белите фигури, и започнаха.
Двайсет минути по-късно на всеки от двамата бяха останали по три фигури и беше ясно, че ги очаква дълго и скучно обмисляне на стратегии. Карол въздъхна.
— Не издържам. Предавам се.
Тони се усмихна и й връчи изписания лист. Тя го разгъна и зачете на глас:
— „Аз се бавя прекалено много преди всеки ход, защото обмислям всички възможности за четири хода напред.
Карол играе като камикадзе, основната й цел е да вземе колкото е възможно повече противникови фигури. Когато останат толкова малко фигури, че безкрайно дългото обмисляне на ходовете стане неминуемо, Карол ще се отегчи, ще се ядоса и ще се откаже“ — тя хвърли листа и го удари лекичко по ръката. — Копеле.
— Шахматът дава много точна представа за начина на мислене — отвърна Тони.
— Но аз не се предавам лесно — възрази Карол.
— Не и в действителния живот, когато залогът е сериозен. Но когато става дума за игра, не намираш смисъл в хабенето на енергия без гаранция за положителен резултат.
Карол събра примирено фигурите и ги затвори в кутията.
— Познаваш ме прекалено добре.
— Ти мен също. И така, имайки предвид, че тази вечер старателно избягваш тази тема, да се осмеля ли да попитам как върви разследването?
Карол отвори рязко кутията.
— По-добре да поиграем още.
Тони я изгледа съчувствено.
— Толкова ли е зле?
Пет минути по-късно, след като бе изслушал подробния разказ на Карол за всичко, което се бе случило след последното й посещение, той беше принуден да се съгласи с нея. Положението наистина беше лошо. Но после, когато очите му започнаха да се затварят и тя излезе на пръсти от стаята, ъгълчето на устата му се повдигна в едва забележима усмивка. Може би утре щеше да й предложи нещо по-добро от незавършената игра на шах.
Поредицата събития, които едва не отнеха живота на Пола Макинтайър, я върнаха към успокоението, дарявано от никотина. Тя не обичаше застоялия мирис на цигари в къщата; той й напомняше прекалено много на времето, когато Дон Мерик се бе пренесъл да живее временно при нея, в стаята за гости. Първоначално той й беше нещо като наставник, научил я беше на много неща, които тя сега владееше до съвършенство. А после бяха станали приятели. Той се обърна именно към нея, когато бракът му рухна, а после, след смъртта му, Пола беше тази, която събра личните му вещи и ги върна на жената, която го бе тласнала към опита да докаже себе си. Приятелското му присъствие й липсваше достатъчно много, за да създава допълнителни поводи за събуждане на спомените. Затова беше отделила време, сили и пари, за да изгради зад къщата нещо като покрита веранда — там можеше да се сгуши сутрин с кафе и цигара, което й беше достатъчно да се посъвземе, преди да се отправи към банята и после да тръгне на работа. Не си правеше никакви илюзии за отношението си към своята професия. Все още я обичаше дотолкова, че беше почти готова да прости това, което тя й причини. А и разговорите с Тони Хил й бяха помогнали да осъзнае, че има някакъв шанс душевните й рани да бъдат излекувани единствено ако остане на работа в брадфийлдската полиция. Някои хора лекуваха травми, като се отдалечаваха колкото е възможно повече от преживяното в миналото. Но тя не беше от тях.
Вдиша дълбоко цигарения дим, като едновременно се наслаждаваше на усещането и се мразеше заради нуждата си от него. Всяка сутрин се упрекваше, задето пропуши отново. И всяка сутрин, още преди първата глътка кафе да е стигнала до стомаха й, тя вече бъркаше в пакета цигари. Първоначално се убеждаваше, че цигарите ще й послужат за временна опора. Още след първото си участие в успешно разследване щеше да успее да се откаже. Оказа се, че е изпаднала в дълбока заблуда. Случаите идваха и си отиваха, но цигарите бяха неизменно с нея.
