Кели взе чантата си и излезе от кабинета. В Окръжната прокуратура кипеше трескава дейност, видя, че някои служители са се събрали на малки групи и си шушукат и разбра, че обсъждат предстоящото дело. Скипио, главният град на окръг Джаксън, имаше шейсет хиляди души население. Беше достатъчно голям, за да има случаи с изключително жестоко насилие, и достатъчно малък, че всеки да знае всяка подробност за тях.
Когато отиде в кафенето тази сутрин, за да си купи геврек, Кели чу няколко полицаи, които весело обсъждаха страховитите детайли на убийствата. Единият дори се пошегува, че Ейприл Фалоус се е изпекла като бонбон маршмелоу. Кели не се стърпя:
— Бащата на тази млада жена трябваше да отиде в моргата и да види парчетата на дъщеря си, съшити от съдебния лекар. Надявам се никога да не ви се наложи да видите в такова състояние някого, когото обичате, и после някой тъпак да се шегува за това, докато си похапва омлет.
Кели се качи в джипа. Не се наложи да използва джипиеса, защото още от времето, когато бе помощник-шериф на нощно дежурство, познаваше града като петте си пръста. Знаеше къде се събират проститутките, знаеше домовете, от които се обаждаха за домашно насилие по пет-шест пъти всяка година, познаваше големите наркодилъри. От време на време се замисляше дали да не се премести да живее другаде. В този град имаше толкова много мрачни места, че понякога я потискаше. Единственият ѝ страх беше, че ще загуби пламъка в душата си. Също както някои боксьори, които се местеха в празни, занемарени апартаменти преди мачове, за да гладуват, Кели смяташе, че трябва да остане в града, който трябва да защитава.
Докато пътуваше, се обади бившият ѝ съпруг Травис и Кели го включи на високоговорител.
— Здравей.
— Здравей, извинявай, че те безпокоя по време на работа.
— Няма проблем, какво искаш?
— Искам да видя момичетата този уикенд.
— Сега не е твоят уикенд.
— Знам, но те ми липсват и искам да ги заведа на едно шоу в Лас Вегас, магическо шоу с животни. Мисля, че много ще им хареса.
— Ще си помисля.
— Да — тихо каза Травис. — Добре. — Последва кратко мълчание и после попита: — Ти как си?
— Дочуване, Травис.
Домът, към който се беше отправила Кели, се намираше в невзрачен квартал в източната част на Скипио. Градът е разделен на източна и западна половина, горната, източната част се състоеше от по-големи къщи, на по-богатите професионалисти в града, а в западната част живееше средната класа. Това създаваше странна атмосфера на разделение и дори двете гимназии в града, едната в западната част, а другата в източната, имаха съперничество в спорта, което граничеше с обсебеност.
Кели паркира до тротоара и се приближи до входната врата. Почука и се наложи да чака няколко минути, преди вратата да се открехне малко. Показа се млада жена. Дори след изминалите няколко седмици лицето ѝ беше дълбоко изранено, под едната си мишница държеше патерица и ръцете ѝ бяха покрити с белези.
— Ти ли си Холи Фалоус?
— Да — едва доловимо отговори тя.
— Може ли да вляза? Аз съм прокурорът по твоето дело и трябва да поговорим за мъжа, който ти е причинил това.
Домът на Холи Фалоус беше обзаведен така, както Кели очакваше да го обзаведе една млада жена на двайсет и няколко години. Жилището излъчваше жизнерадост, артистична енергия, въпреки че в момента беше разхвърляно, а Кели имаше чувството, че обикновено не е така. Ейприл беше живяла със сестра си и Кели се запита дали Холи е оставила вещите ѝ на склад, или все още са тук.
Холи имаше стоманена шина на китката и ботуш на крака и изцяло разчиташе на патерицата, докато пристъпваше към дивана. Вместо да се настани на канапето срещу нея, Кели седна до нея.
— Как се чувстваш?
Холи отмести поглед встрани и подпря патерицата на масичката за кафе.
— Често изпитвам болки, не искам да взимам твърде много лекарства, но ибупрофенът и тиленолът не помагат много. И ще трябва да ми направят още една операция на крака. Строших си глезена и трябва да му сложат метални пластини.
Кели кимна, докато гледаше ботуша, който стигаше чак до коляното на Холи.
— Казахте, че сте прокурорът по делото ми. Какво означава това?
— Означава, че аз съм онази, която ще осъди Арло Уорд. Исках да се срещна с теб и да ти дам телефонния си номер, в случай че се нуждаеш от нещо. Холи, искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен лично. Ако не разбираш нещо или някой се държи несправедливо с теб, искам да ми се обадиш.
Холи явно едва се държеше. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и ръцете ѝ трепереха.
— Знам какво преживяваш — тихо каза Кели. — Това…
— Наистина ли знаете? — избухна Холи и сълзите потекоха по лицето ѝ. — Знаете какво е да убият гаджето и сестра ти? Нищо не знаете!
Кели преглътна, докато гледаше как младата жена бърше сълзите си. Кутията с хартиени кърпички на масичката за кафе беше почти празна.
— Не сестра ми… Майка ми.
Холи я погледна, но не каза нищо.
Кели се поколеба. Не беше сигурна дали да го направи сега, но никога нямаше да има подходящ момент.
