— Значи си отделил време да я почистиш, но после си я оставил в бунгало, където някой може да я намери?
Арло повдигна рамене.
Дилън въздъхна и погледна към квадратното прозорче на вратата, за да види дали надзирателят слуша.
— Няма логика. Не ти вярвам, Арло. Трябва да ми кажеш истината.
— Казвам истината — рече Арло, но не го погледна в очите.
— Не мисля.
Арло не каза нищо.
— Погледни ме, Арло. Моля те.
Арло вдигна глава.
— Ти не си убил онези хора, нали?
Арло отново се втренчи в масата.
— Искам да се върна в килията.
Дилън крачеше из кабинета, а Лили седеше зад бюрото си и разсеяно преглеждаше „Инстаграм“ на телефона си. Нощта се спусна, но нямаше луна, нито звезди, небето беше забулено от тежки облаци. Дилън спря пред прозорците, сложи ръце на главата си и се загледа навън.
Лили остави телефона и каза:
— Значи Арло е там горе, както обикновено, вижда как човекът убива трима души и после човекът го убеждава да поеме вината или Арло иска да поеме вината и измисля историята с демона. — Тя поклати глава. — Твърде много непредвидими случайности. Няма начин съдебните заседатели да повярват.
Дилън въздъхна дълбоко.
— Има и по-просто обяснение. Арло обича този човек и го прикрива.
— Може би — отвърна Лили. — Ако можем да открием правилния човек, когото да обвиним.
— Къде е била Лийна в нощта на убийствата? Тя няма алиби.
— Съпругата му? Никой съдебен заседател няма да повярва, че млада майка е заклала трима души.
— Може някой да ѝ е помагал. — Дилън поклати глава. — Нищо от това няма значение, защото имаме по-голям проблем: как да защитаваме някой, който настоява, че е виновен и не ни позволява да оспорим вината му?
— Може би е време да поискаме споразумение, Дилън. Да видим дали ще можем да изтощим Кели.
— Дори да извоюваме доживотна присъда, колко дълго мислиш, че Арло ще издържи в затвора? Той е седемдесет килограма с мокри дрехи. И няма начин Кели да предложи изпращане в психиатрия вместо затвор. Вече водихме този разговор, забрави ли?
Дилън се отмести от прозореца и се излегна на дивана до стената. Таванът беше направен от дърво, за да изглежда като стара индустриална сграда, и Дилън се втренчи в черните гвоздеи, които се подаваха на места, протрити от времето.
— Всичко се свежда до едно — каза той, — мотив. Не съм виждал такава жестокост. Няма начин съдебните заседатели да кажат:
— Кели ще каже, че защото е луд.
— Това крие опасности, защото в момента цялата ни защита е изградена върху тезата, че Арло е луд и не може да бъде подведен под отговорност. Ако Кели каже, че той е луд и затова го е направил, тя рискува съдебните заседатели да го обявят за невинен поради невменяемост. Не мисля, че Кели ще рискува. Тя трябва да намери мотив, за да разкаже история. И ако нашата история не е по-добра, Арло ще умре.
Следващите няколко дни преминаха в чукане по разни врати с Броуди и племенника му, на които плащаха по двеста долара на ден.
Арло живееше в апартамент под наем в претъпкана с хора сграда, затова Дилън отиде там с Броуди в неделя сутринта, за да разпитат съседите. Видели ли са някого в нощта на убийствата? Имало ли е непознати коли, които са били паркирани там, или са преминали от там? Знаят ли нещо за Арло или дали той е споменавал пред тях нещо, което им се е сторило странно?
Никой не помнеше да е видял нещо необичайно. Един по-възрастен съсед каза нещо удивително:
— Забравяш, че Арло е тук. Той е тих като мишка.
Съседът от апартамента до Уорд каза, че Арло понякога ходел до местното игрище и носел безалкохолни напитки на децата, които играели бейзбол там.
— Той не седи и не говори с тях, нищо — каза мъжът. — Само им носи газираните напитки в хладилна чанта и после отива на скамейките за зрители и ги гледа как играят. По дяволите, това е най-тъжното нещо, което съм виждал.
— Защо? — попита Дилън.
— Ами… той е… знаете. Бавноразвиващ се или с увреждания, или както там ги наричат сега. Вероятно не е играл никакъв спорт нито един ден в живота си. Жал ми е за него. И семейството му живее с неговите помощи и с тези на Лийна. Това не е достатъчно за младо семейство. Понякога жена ми им приготвя вечеря и им я носи. Те винаги са много благодарни. Трябва да ви кажа, че ми е трудно да повярвам, че е направил такова нещо.
Минаваше обед и Дилън се приготви да си тръгне, когато Броуди му изпрати съобщение да се качи на последния етаж на сградата.
Апартаментът беше съвсем обикновен, с разпръснати навсякъде саксии с растения. На прага на отворената врата стояха Броуди и жена на средна възраст с розова тениска. Дилън се приближи до тях, усмихна се и каза:
— Здравейте. Аз съм Дилън Астър.
— Стефани. Приятно ми е да се запознаем.
— Стефани ми каза нещо интересно — рече Броуди.
— Какво? — попита Дилън и я погледна.
— Каза, че може да искаш да разпиташ Евън.
— Кой е Евън?
— Братът на Арло.
