Кървавата река полностью

— Браво. Този път надмина себе си. — Очите й блестяха от едва сдържан гняв. — Как смееш да говориш за скритите дарби, които само аз мога да разкривам!?

— Увлякох се — каза Кадилак и разпери извинително ръце.

— Идиот такъв! — Клиъруотър ядосано заудря с юмруци по гърдите му. — Докато те слушах, исках езикът ти да окапе! Как можем да направим онова, което обеща!?

Кадилак я парира внимателно.

— Успокой се! Не съм обещал да направим нищо. Казах, че то ще стане, ако волята на Талисманът е такава! — Той отстъпи назад и каза високомерно: — Време е да разбереш, че не аз обещавам. Тези думи са ми дадени. Ние с теб може и да не разбираме тяхното значение, когато те излизат от устата ми, но след време целта на Талисмана ще ни стане ясна. Научи се да бъдеш търпелива.

— Браво — отвърна Клиъруотър. — Надявам се да си прав. — Погледна го. Той вече все повече приличаше на надарения младеж, с когото беше израснала и чийто живот беше поверен на нейните грижи. Упорит, сложен, стремителен, капризен, но също и смел, лоялен, с въображение и привлекателен. Истински приятел. Кадилак, на когото беше отдавала тялото и душата си до съдбовния ден, който бяха предсказали Небесните гласове, когато облачният воин беше паднал от небето.

И бе променил живота им…

Кадилак я потупа успокоително по рамото.

— Не се тревожи. Имам усет за тези неща.

Тъмнината забули покритата със сняг пустош на изток от реперна точка Джолиет, Илиной. Стив седеше, загледан в тлеещите въглени. От другата страна на огъня Джоди хранеше Келсо със супа от пакетче концентрат от соя с аромат на телешко.

През деня Стив беше построил около лагера висока до кръста стена от сняг с четири изхода, които можеха да бъдат запречени от клони. Клони покриваха и пода. Освен че прикриваше най-ярката част от огъня през нощта, стената спираше ледения вятър и вътре бе относително топло и уютно.

След като нахрани Келсо, Джоди отиде при Стив и му предложи останалата супа.

— Не, благодаря, изяж я ти. Време е двамата с него да премахнем недоразумението.

— Мога ли да присъствам?

— Не. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Той видя, че тя се ядоса. — Знам, че ти е трудно да ми повярваш, но се опитай… само този път. Каза ли нещо на Келсо за…

Тя поклати глава.

— Какъв смисъл има?

— Права си. Ще му кажа, че аз съм го хванал по време на предаването. По този начин оставаш чиста. И без да се забъркваш в онова, което е направил Келсо, си имаш достатъчно проблеми.

Джоди вдигна рамене.

— Аз знам за теб.

— Да. И дори и това е прекалено много.

— И какво да правя, ако някой ме попита?

— Кажи им какво си направила и че си го направила, защото съм ти казал, че действам от името на Федерацията и… че ти вярваш, че все още е така.

— Разбрах. — Джоди се усмихна. — Ти наистина знаеш как да използваш стария номер с искреността. Спомням си как се опитваше да ме шашнеш, когато се срещнахме за първи път във форт Уърт. Очите ти заблестяха. Знаеше ли това?

— За Бога, Джоди! Не се опитвам да те лъжа! За твое добро е!

— Това е проблемът с момчета като теб.

— Какво искаш да кажеш с това „момчета като теб“?

— Преуспяващите. Вие нямате чувство за хумор. Но съвсем сериозно… онези хора, които може да ми зададат въпрос… да им кажа ли, че знам за Сайд-Уиндър и връзката му с японците?

— Само ако те попитат. Придържай се към златното правило. Не премълчавай нищо, но и не разкривай нищо доброволно. И преди всичко не се опитвай да оправдаваш действията си. Прехвърли вината на мен. Всичко си правила, защото аз съм ти наредил. Разбра ли?

— Разбрах… — Джоди стана.

Стив я последва.

— Очите ми наистина ли блестят?

Джоди се засмя.

— Опитваш се да ми кажеш, че никога не си се гледал в огледало? — Тя излезе извън снежната стена и погледна през клоните. — Кристо! Виж само…

Стив отиде при нея. Студената бяла луна грееше високо в синьо-черното сатенено небе. Светлината, достатъчна да хвърля сенки върху снега, превръщаше всичко в килим от перли. Пейзажът, суров и ослепителен на зимното слънце, беше забулен с тайнствени синкави сенки. В моменти като този беше лесно да се разбере защо мютите смятаха такава красота за вдъхновено творчество на някакво всемогъщо същество. Като Мо-Таун, Великата небесна майка.

— Това е едно от нещата, които ще ми липсват — каза Джоди.

— Да. Красиво, нали? В сравнение с това търговският център „Джон Уейн“ бледнее.

Тя го стисна за рамото.

— Смятам да се разходя малко, докато вие си споделяте тайните…

Стив се върна при огъня, сложи още клони, после се настани до Келсо.

— Трябва да поговорим.

— Ами ако не искам?

— Ами ако това означава да живееш, вместо да умреш?

— Искаш да кажеш, че имам избор?

— Искаш ли да знаеш нещо? Нещастието наистина изкарва наяве най-добрите страни на характера ти.

— Давай по същество, Брикман. Иначе може да заспя, преди да свършим.

Стив описа плана на Джоди да се качат на борда на „Дамата“ и причината, поради която тя смята, че ще я приемат дружески.

— Поради нейните връзки…

— Да. Мисля, че тя агент на Федерацията, нали?

Келсо посрещна това с дрезгав подигравателен смях.