Кървавата река полностью

Изпита странно чувство и се сети за художниците, които бе видял да рисуват като пощальон в Ни-Исан. Те рисуваха картини върху покрити с хартия екрани с четчици и гърненца с цветна вода.

Не картини, съставени от бездушни поредици театрални сцени, а създадени от тяхното собствено въображение — на гори, покрити със сняг планини и забулени в мъгла долини. Конник, преследващ диви животни с копие и лък, птици, кацнали на клони, отрупани с розов цвят, или крачещи на дълги тънки крака през обрасли с тръстика блата. Куртизанки в богато украсени кимона с бели като тебешир лица, полускрити зад слънчобрани, седнали изискано край езера с лилии, в които закръглени червени и бели риби раздвижваха водната повърхност с носовете си.

В сравнение с чудесата, които правеха те, неговите усилия бяха жалки, но сега поне знаеше, че човешките същества имат възможност да създават такива неща — независимо колко брутално може да е обществото, в което живеят. И ако майсторите на желязо можеха да го правят, защо трекерите да не могат?

След като изряза последния ред на съобщението, Стив извади малкото глинено гърне със стрито на прах тъмнокафяво багрило, което носеше, за да не става косата му руса в корените, смеси малко прах с вода и оцвети резките от ножа, за да ги направи по-лесни за четене. Доволен от постигнатия ефект, той откопира оригинала върху второ парче кора.

После подаде едното парче на Кадилак и попита:

— Мислиш ли, че ще може да го разбере?

Кадилак разгледа изрязаното съобщение.

— Това какво е? О, да, полегнало К, насочена стрела и риба. Разбрах го… Коджак. Опънат лък… Бъдете готови? Гответе се нещо да се случи и се пригответе да го предотвратите?

— Продължавай…

— Пет плюс пет. Слънца… едното тъмно, другото светло. Трябва да е изгрев и залез… десет дни… ще се събудите и ще видите… мммм, съвсем ясно! Това колела ли са?

— Да.

— Корабите с колела идват при вас. Стрели идват от двете страни. Обкръжаване…

— Селище.

— Пет по десет, десет по пет… какво е това… следи от копита?

— Кой язди коне?

— Самураите. Да… добре изразена идея. Приемам, че този набор от числа се отнася до червените ленти. Не изглежда много като маска.

— Но го разбра, нали?

— Да. Но аз зная какво е съдържанието на съобщението. — Кадилак му върна кората. — Нямаше ли да е по-просто, ако го беше написал на бейсик?

— Разбира се. Мислиш ли, че го направих за удоволствие?

Кадилак вдигна помирително ръце.

— Не се дразни. Това е много умно. Работата е… че при нещо толкова решаващо не бива да има никакво неправилно разбиране.

— Няма да има неправилно разбиране! — каза Стив разгорещено. — Не ти ли е минавало през ума, че Уантанабе може би знае да чете бейсик? По-добре, отколкото го говори. Очевидно не. Да предположим, че реши да претърси лодката и нашите двама приятели преди да тръгнат. Малко вероятно е да се случи, признавам, но след като сме стигнали дотук, защо да не вземем мерки срещу всякакви рискове?

— Прав си. Но в този случай няма ли да е подозрително всичко, което прилича на скрито послание?

— То няма да бъде скрито. Мисля да им ги окача на вратовете. Като талисмани за късмет. Затова използвам само единици, знаци плюс, хикс и квадратни нули. Всякакви други числа ще издадат играта.

Тревогите на Стив не бяха съвсем неоснователни. Подозренията на Уантанабе наистина бяха разбудени от това, че ги беше видял под жилището си, докато обсъждаше информация, която можеше да бъде използвана от врага. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше, че няма основания да предполага, че мютите замислят някакви неприятности. Въпреки това изпитваше известно безпокойство. Имаше нещо в тези двама водачи, които му беше изпратил летописецът Коджак. Нещо в очите им, в израженията им. Те изглеждаха прекалено… проницателни, хитри? От друга страна, това може би беше причината, поради която бяха избрани.

В Нй-Исан на робите беше забранено да установяват зрителен контакт с лица от горните класи. С тях се занимаваха лица с по-нисък ранг. Може би неговото собствено отношение беше некоректно. Може би те просто не бяха толкова тъпи, колкото двамата лодкари и повечето мюти, които беше видял, откакто беше пристигнал в тази далечна земя. Да… Очевидно имаше още много да учи.

След два дни двамата лодкари поискаха разрешение от сержант Курабаши да се върнат в селището си, за да потвърдят безопасното пристигане на водачите. Курабаши им каза, че тяхната молба ще бъде разгледана, и отиде да провери новото строителство. Джапите бяха сключили сделка с най-близките си мютски съседи да им доставят дървен материал и използваха група от шестдесет души, които под непосредствен контрол от тяхна страна режеха трупите на дъски и вършеха други работи, като използваха инструменти на майсторите на желязо. Мютите бяха довели жените и децата си и сега бяха настанени в малко селище на миля и половина от брега. Беше добра сделка. Джапите не трябваше да хранят или подслоняват работната сила и след свършване на работа мютите не им се мотаеха в краката.