Погребението се състоя по време на буря, като шествието се добра с голяма мъка до квартал „Монпарнас“, защото обилният снеговалеж беше блокирал пустите улици. Луис застана до Катрин и Жак Солал, докато спускаха ковчега. Останалите приятели и познати на Филип не бяха дошли, защото не желаеха да присъстват на погребението на един самоубиец и предполагаем убиец. Остроумието, привлекателната му външност и безкрайната му способност да очарова — накрая всичко се бе оказало напразно.
В крайна сметка излезе, че не са единствените, почели паметта му. Докато стояха край гроба в хапливия студ, Солал се наклони към Луис и го сръга с лакът.
— Какво?
— Там. Под дървото. — Дребосъкът кимна към редящия молитви свещеник.
Странникът стоеше на известно разстояние зад него, скрит сред мраморните мавзолеи. Беше с дебел черен шал пред лицето и носеше ниско нахлупена шапка с широка периферия, но грамадната му фигура не можеше да се сбърка. Катрин също го видя и се разтрепери в прегръдките на Луис — не от студ, а от страх. Сякаш пред очите им стоеше паднал ангел, дошъл да се порадва на скръбта. Самата мисъл, че тази твар е пожелала да види как спускат Филип в замръзналата земя, беше абсурдна и зловеща. Какво ли изпитваше? Болка? Вина?
Да, дали изпитваше вина?
Странникът разбра, че са го видели, обърна им гръб и се отдалечи тромаво. Жак Солал се втурна след него, без да каже нито дума на Луис. След малко преследваният и неговият преследвач се изгубиха в снега.
Катрин и Луис се прибраха в апартамента на „Ке дьо Бурбон“, без да коментират случката. Между тях се беше появила стена, която им пречеше да общуват, освен за съвсем тривиални неща. Нямаше смисъл от анализи и разкаяния. Филип беше мъртъв. Миналото, тяхното общо минало, беше мъртво. Последната глава на свързаните им животи провали всичко, което я предхождаше, така че не можеха да се радват на споделени спомени и на привилегията удоволствието им да не бъде помрачено. Филип беше умрял от ужасна смърт, като беше погълнал собствената си плът и кръв, навярно подлуден от чувство за вина и греховност. Нищо невинно, нито един радостен спомен не можеше да остане неопетнен от този факт. Затова те оплакваха мълчаливо загубата, не само на Филип, но и на собственото си минало. Сега Луис разбираше нежеланието на приятеля си да живее в свят, пълен с подобни загуби.
Телефонът иззвъня, беше Солал. Задъхан от преследването, но въодушевен, той заговори шепнешком на Луис, като очевидно се наслаждаваше на вълнението си.
— Обаждам се от Гар дьо Нор, открих къде живее нашият приятел. Открих го, Луис!
— Чудесно. Идвам веднага. Чакай ме на стълбите на гарата. Ще взема такси, след десет минути съм при теб.
— Живее в сутерена на улица „Фльор“ № 16. Ще се видим направо там…
— Не влизай вътре, Жак. Изчакай ме. Не…
Чу се щракване и връзката прекъсна. Луис посегна към палтото си.
— Кой беше? — попита незаинтересовано Катрин.
Луис навлече палтото си и каза:
— Никой. Не се притеснявай. Няма да се бавя.
— Вземи си шала — рече тя, но така и не се обърна да го погледне.
— Да. Благодаря.
— Ще настинеш.
Той я остави да се взира в нощната Сена, погълната от танца на ледените късове, които се носеха в черната вода.
