— Това е само предпазна мярка, момчета. Не е нужно да се тревожите. Най-близките римляни са на мили оттук — извика той. — Мулетата ще започнат всеки момент да прекосяват реката. Нашата работа е да ги предпазваме, докато не се прехвърлят от другата страна. После ще ги последваме. Когато се върнем в лагера, ще се погрижа да получите достатъчно вино довечера, че да се напиете до безпаметство.
Всички изреваха одобрително.
— И все пак искам да проверите снаряжението си, както обикновено. — Неколцина измърмориха недоволно, но повечето кимнаха одобрително. Доволен, Ханон извърши краткия ритуал, който беше станал нещо естествено преди битка. Избърсваш дланите си от пот. Проверяваш дали ремъкът на шлема е стегнат. Охлабваш меча в ножницата. Проверяваш с палец върха на копието. И накрая бърз поглед към сандалите, за да се увериш, че няма да се развържат всеки момент. Баща му веднъж му беше разказал как някакъв войник се препънал във връзките на собствените си сандали и бил убит от врага; това беше глупава грешка, която Ханон бе твърдо решен никога да не допуска.
Тропот на копита привлече вниманието му, както презрял плод привлича оса. Беше нумидиецът, който току-що беше разговарял с него, заедно с другарите му. „Поне сега те могат да ни послужат като очи“, помисли си Ханон и вдигна ръка, за да ги повика.
Изведнъж се разнесе тихо бръмчене. Дълги тъмни сенки изсъскаха в периферното му зрение. Гърлото на Ханон се стегна от ужас, когато осъзна какво представляват те. Времето сякаш забави хода си, докато гледаше носещите се към хората му стрели и мъжете сред дърветата, които още стояха с вдигнати лъкове.
— Засада! — изрева той. — Всички, щитове горе!
Вдигна собствения си скутум и приклекна зад него. Откъде се бяха появили тези стрелци? Едно беше сигурно — те не бяха сами. Трябваше да поеме нещата в ръце, да предупреди Сафон, ако положението тук не стане катастрофално. Кратко надникване зад щита го накара да изругае горчиво. Вече беше късно. От шестимата нумидийци само един беше останал на коня си. Останалите бяха мъртви, ранени или хвърлени на земята от ранените животни. Обхванатите от ужас коне цвилеха, ритаха и се изправяха на задните си крака. Ранените ревяха от болка. Докато Ханон отваряше уста да заповяда на последния конник да предаде на Сафон какво става, няколко стрели се забиха в него с тъпи удари. Нумидиецът падна с писък на земята.
Ханон видя приближаващите между дърветата фигури. Легионери. Кучите синове бяха десетки и десетки. Идваха и от другата страна. Вече бяха по-многобройни от картагенците, а Ханон беше сигурен, че тези са само малка част от врага, срещу който са изправени. Засадата им беше изпълнена съвършено, също като тяхната собствена при Тразименското езеро.
— Тръгнем ли да се бием, свършено е с нас — промърмори той. — Единственият ни шанс е да отстъпим към реката.
— Ако не отстъпим, тия мръсници ще попречат на мулетата да прекосят — добави Мут, който се беше появил до него.
— Да тръгваме! — Ханон вдигна длани пред устата си. — Обръщай! По фланговете, дръжте щитовете високо. Онези вътре да ги вдигнат над главите си. Ако искате да живеете, действайте! — Напъха се между войниците и стана част от формацията, гледаща на юг към реката. Мут застана до него. Ханон усещаше витаещия страх, виждаше го в очите на някои. „Колко бързо може да се промени настроението“, помисли си, докато движеше език във внезапно пресъхналата си уста. — Сгъсти строя! Назад към реката! На бегом!
Затичаха.
Веднага щом разбраха намерението им, римляните се нахвърлиха върху тях. Сред блъскането на щитове и оръжия Ханон забеляза, че не са новобранци. Накъдето и да погледнеше, виждаше ризници, шлемове с гребени и дълги копия за пробождане. Това не бяха просто принципи, а триарии, каймакът на римската армия.
— Това са шибани ветерани — изръмжа той.
— Явно на консулите страшно им се иска да ни разбият носа, командире — отвърна Мут и се ухили свирепо. — Това си е направо комплимент.
— Комплимент, който бих предпочел да не получавам — отвърна Ханон, макар че вече изпитваше странна тръпка на възбуда.
Първите римляни се изсипаха на пътя на петдесетина крачки пред тях. Изобщо не обърнаха внимание на последните мулета, подгонвани към брега от ужасените си водачи. Вместо това започнаха да образуват стена от щитове, за да блокират пътя към реката. Ханон чуваше как офицерите им крещят окуражаващо на онези, които още бяха сред дърветата. Шансът им да си проправят път се стопяваше пред очите му.
