Той изгаря от желание да унищожи Рим!Кървавите полета на Кана пазят тайната на едно от най-свирепите сражения в историята. Но кой ще надделее? Ханибал и картагенците или могъщите легиони на Рим?Офанзивата на Ханибал срещу Рим продължава. След преминаването на Алпите той се отправя на юг, за да се срещне с врага. С него е и младият Ханон. Подобно на генерала си, той изгаря от желание да унищожи Рим. Мечтата им е почти осъществена.Започва игра на котка и мишка, в която Ханибал търси сражение, а римските военачалници всячески се опитват да го избегнат. Битката обаче рано или късно трябва да се състои. Двете армии се изправят една срещу друга под изпепеляващото лятно слънце. Мястото е Кана. Сблъсъкът ще остане в историята като един от най-кървавите на всички времена. Битка, в която Ханон трябва да се сражава както никога досега.Зашеметяващите екшън сцени и атмосферата са толкова автентични, че бойните викове буквално могат да бъдат чути. Съвършено достоверните герои карат историята да оживее с цялата си ужасна и в същото време увлекателна реалност. „Ханибал: Кървави полета“ ни връща в миналото с интелигентност, брутална сила и страст.
На Артър, Керъл, Джоуи, Килиън и Том —
състуденти по ветеринарна медицина
преди половин живот и чудесни приятели
и днес
Теренът беше предимно равен — земеделска земя, осигуряваща зърно за близкото градче. Зелените пшеничени стръкове, поникнали една длан над почвата, бяха единственото цветно разнообразие сред замръзналите поля. Всичко друго беше сребристобяло от падналия скреж. Ниско надвисналите облаци не предлагаха никакъв контраст. Същото се отнасяше и за стените на Виктумула, които се издигаха сиви и внушителни в далечината. Покрай пътя до портите имаше малка невзрачна горичка.
Сред дърветата стоеше висок слаб млад мъж с вълнено наметало, гърбав нос и стряскащо зелени очи. Изпод плъстената качулка, покриваща главата му, се подаваха черни къдрици. Погледът му се стрелкаше неспокойно във всички посоки, но не виждаше нищо особено. Така беше, откакто беше изпратил часовия да донесе някаква храна.
Ханон стоеше на поста си отскоро, но краката му вече измръзваха. Изруга под нос. Студът сякаш нямаше намерение да си отива. Вече няколко дни наред скрежът не показваше с нищо, че ще се стопи. Ханон изпита пристъп на носталгия. Този свят беше различен от онзи, в който беше преминало детството му на африканския бряг и който не бе виждал от почти две години. Още можеше да си представи високите варовикови стени на Картаген, покрити с вар, така че слънчевата светлина да се отразява от тях. Великолепната агора и двете пристанища зад нея. Въздъхна. Дори през зимата родният му град си оставаше топъл. И слънцето светеше през повечето дни, докато тук вече цяла седмица едва успяваше да го зърне от време на време като бледожълт диск през пролуките в мрачните облаци.
Рязък крясък го накара да вдигне глава. Две чавки се стрелкаха на мрачния сив фон на облаците и преследваха гладен и раздразнен мишелов. Познатата гледка — как малките птици тормозят по-голяма — беше иронична. „Нашата задача е много по-трудна от тяхната“, помисли си Ханон. За да осъзнае, че Картаген е негов господар, Рим трябваше да кърви така, както не го бе правил никога досега. Преди Ханон щеше да се усъмни, че това е възможно. Народът му беше претърпял тежко и унизително поражение в ожесточена проточила се война, приключила преди едно поколение. Сблъсъкът беше посял омраза към Рим в сърцето на всеки картагенец, но изглеждаше, че няма начин да си го върнат на врага. През последния месец обаче светът сякаш се беше преобърнал.
Само безумец би повярвал, че някой може да поведе армия на стотици мили от Иберия до Цизалпийска Галия и да прекоси Алпите в началото на зимата. Но ето че Ханибал Барка го беше направил, пришпорван от желанието си да победи Рим. Подсилен от съюза с местните племена, генералът на Ханон беше разбил голямата римска армия, която беше изпратена да го посрещне. В резултат цялата Северна Италия бе останала открита за атака, а Ханон, който беше роб в едно имение недалеч от Капуа, беше успял да избяга и да се присъедини към Ханибал. Така се беше събрал отново с баща си и братята си, които го мислеха за отдавна мъртъв.
Сега всичко изглеждаше възможно.
Стомахът на Ханон изкъркори и му напомни за задачата му да намери храна и да разузнае. Не беше тук, за да се любува на местната фауна и да си мисли за бъдещето. Фалангата му либийски копиеносци, скрита по-навътре в горичката, се нуждаеше от припаси не по-малко от него. Освен това имаше и друга задача. Погледът му се плъзна по пустия кален път, който минаваше покрай скривалището му и продължаваше прав като стрела през пшеницата към портата на града. В замръзналите локви наблизо имаше пресни дупки — доказателство, че по някое време тази сутрин към града е препускал кон. Часовият му беше казал за него. Ханон беше сигурен, че конникът е бил вестоносец, изпратен да предупреди Виктумула за приближаващата картагенска войска.
Усмивка заигра на устните му при мисълта за тревогата, която несъмнено бе вдигнала новината.