Потисна раздразнението си. Имаше основателна причина да постъпи така по време на онази засада. Въпреки че беше син на собственика на Ханон, Квинт беше станал негов приятел. Щеше да е погрешно да го посече — най-малкото защото Квинт на два пъти беше спасил живота му. Дългът си е дълг, помисли си Ханон. И трябваше да се изплати независимо от риска да бъде наказан. Все пак беше преживял гнева на Ханибал, а после и битката, нали така? Това само по себе си беше доказателство, че е постъпил правилно — че за момента се ползва с благоволението на боговете. След сражението Ханон се беше погрижил да принесе богати жертви на най-важните картагенски божества Танит, Мелкарт, Баал Сафон и Баал Хамон и да им благодари за закрилата. Може би сега те гледаха благосклонно на него. Може би все още имаше някакви шансове планът му за събиране на сведения да се увенчае с успех.
Погледна с подновен интерес към Виктумула. От комините на къщите се издигаха тънки струйки пушек — единственият признак от това разстояние, че градът не е изоставен. Защитните му съоръжения бяха впечатляващи — дълбок ров, зад който се издигаха високи каменни стени с кули, издигнати на равни разстояния една от друга. Ханон не се съмняваше, че на стените има и катапулти. Фалангата му нямаше шансове да атакува стените и да постигне успех. Покрай източната страна на Виктумула би трябвало да се намира завоят на голямата река Пад, която правеше района толкова плодороден. На запад се простираха още земеделски земи — Ханон виждаше силуета на голяма вила с прилежащите ѝ постройки. Надеждата пламна в гърдите му. Възможно ли беше някой да е останал там? Нищо чудно. Вилата се намираше в непосредствена близост до градските стени и някой упорит собственик би могъл да се чувства защитен. Може би беше опразнил дома си от всичко ценно, но бе избрал да остане до пристигането на врага. Ханон бързо взе решение. Заслужаваше си да опита. Щяха да приближат под прикритието на нощта и ако не друго, може би поне щяха да намерят храна. Ако стратегията им се провалеше, щеше да е опитал всичко възможно.
Поколеба се. Планът му заплашваше да издаде присъствието си тук на защитниците. И те можеха да атакуват, ако се усетят, че омаломощената му фаланга е сама. Подобно нещо най-вероятно щеше да доведе до смъртта му, както и до гибелта на войниците. Това няма да стане, каза си той. Но дали щяха да намерят нещо във вилата? Опита се да отблъсне разочарованието, което отговаряше на липсата му на вдъхновение. Щяха да се появят и други възможности. Можеше да си спечели слава при превземането на града. Или ако не тогава, то в някоя друга битка. Ханибал отново щеше да реши, че заслужава доверието му.
Часовете до падането на нощта се проточиха. Войниците на Ханон, които бяха по-малко от двеста, се вкисваха все повече и повече. Студуваха и мизерстваха дни наред, но досега можеха поне да палят огньове всяка вечер. Днес Ханон им бе забранил да го правят. Хората му трябваше да наметнат одеялата си върху плащовете и да тропат с крака, за да се стоплят в горичката. Залагайки на изгледите да намерят храна във вилата, Ханон донякъде умилостиви хората си, като им позволи да изядат последните си дажби. През целия следобед беше обикалял сред тях, както го беше научил баща му Малх. Беше пускал шеги, бе делил късове сушено месо и се беше обръщал към десетки мъже с имената им, които си беше направил труда да запомни.
Копиеносците — с техните червени туники и конични бронзови шлемове като онези, които Ханон беше свикнал да вижда около Картаген от съвсем малък — бяха почти всички ветерани, достатъчно стари, за да му бъдат бащи. Бяха служили в повече кампании, отколкото Ханон можеше да си представи; бяха следвали Ханибал от Иберия, през Алпите и в сърцето на врага, като бяха изгубили повече от половината си другари. Само преди няколко седмици за Ханон командването на тези хора щеше да е крайно плашещо. Той имаше малко военна подготовка от Картаген, но никога не беше предвождал отряд. Беше му се наложило да се научи бързо, след като Ханибал го беше поставил начело на тези мъже. Това се беше случило след почти чудодейното бягство на Ханон от робство и пътуването му на север с Квинт. Оттогава той беше предвождал либийците в онази засада и след това в свирепото сражение при Требия. Все още имаше някои, които му хвърляха презрителни погледи, когато си мислеха, че не ги вижда, но Ханон като че ли беше успял да накара повечето да го приемат и дори да го уважават. При един щастлив обрат на съдбата беше спасил живота на заместника си Мутумбаал при един сблъсък с врага. Сега Мут гледаше на него с уважение, което несъмнено беше от полза за Ханон. Докато светлината в небето отслабваше, той чувстваше, че има причина мърморенето на войниците да не се превърне в нещо по-заплашително.
Изчака да се стъмни дотолкова, че едва да вижда вдигнатата пред лицето си ръка, преди да даде заповед за тръгване. Повечето хора си лягаха малко след падането на нощта. Ако във вилата имаше хора, те също щяха да постъпят така.
