— Не одобрявам цената, която плати Ерин — каза Джордан, като гледаше свирепо.
— Решението не беше твое. — Ерин притисна книгата до гърдите си и се извърна. — А наше.
Тя тръгна в посоката, откъдето бяха дошли, като се подпираше с една ръка за стената. На Рун му се искаше да я вдигне и понесе на ръце, но не смееше да я докосне.
Джордан се бореше с желанието да застреля Рун.
Сякаш усетил това, сангвинистът разпери ръце.
— Сега тя се нуждае и от двама ни.
Кучият син беше прав; той и Ерин се нуждаеха от защитата на Рун, за да се измъкнат от тази подземна костница. Джордан не би могъл да я защити тук. За разлика от Рун.
Той свали пистолета си.
— Но не завинаги.
Рун кимна.
— Когато тя бъде в безопасност, последвай съвестта си.
Джордан тръгна след Ерин. Тя залитна и се свлече покрай стената. Той преметна ръката ѝ през рамото си и я прегърна през кръста.
Тя се напрегна, изпълнена с гняв.
„Защо ми е така ядосана? Не аз я оставих да умира.“
Стисна зъби и закрачи. Тя се облегна на него, но вероятно само защото нямаше сили да стои сама на крака.
Рун ги задмина и зае позиция няколко метра пред тях. Изглеждаше свеж, готов сам да се справи с цяла глутница стригои. Ако Ерин бе права и наистина е бил на крачка от смъртта, кръвта ѝ определено му бе осигурила прилив на енергия.
Главата на Джордан пулсираше, раните го боляха, ръцете и краката му не ги биваше за нищо. Беше излязъл губещ от партито с кръвопреливане.
Рун ускори крачка и изчезна от погледа му.
Джордан подхвана по-здраво Ерин и се опита да го настигне, като проклинаше проклетата му скорост.
Причината за бързането на Рун стана ясна, когато завиха на следващия ъгъл.
Рун бе коленичил до просната фигура в черно расо.
Брат Леополд.
Рун го подхвана и го изправи. Леополд изглеждаше ужасно, но все още бе жив.
— Книгата? — дрезгаво попита той.
— В безопасност — увери го Рун.
Щом чу краткия отговор, монахът изгуби съзнание. Рун го взе на ръце и се затича към некропола.
В края на тунела го чакаше осеяно с трупове бойно поле около пропадналия балдахин. Каменният под бе станал коварно хлъзгав от кръвта на стригои и сангвинисти. Неколцина събратя на Рун проверяваха телата и патрулираха, но битката явно беше приключила.
Толкова много жертви само заради книгата в ръцете на Ерин.
Как беше възможно цената да си заслужава?
Джордан пое треперливо дъх. Ерин се вкопчи по-здраво в него, придърпа го към себе си. Книгата се притисна в гърба му. Когато той сведе глава към рамото ѝ, бузата му докосна превръзката на шията ѝ.
Никога нямаше да прости на Рун за стореното.
Половин нощ по-късно Ерин вървеше между Джордан и Рун. Спускаха се под Рим, много по-дълбоко от некропола, където се бе водило победоносното сражение. Оцелелите стригои бяха избити или прогонени. Един от враговете бе приет в ордена, поемайки по дългия си път към обличането на расото на сангвинистите.
Ерин се спускаше по стъпалата с книгата в ръце. От кожената ѝ подвързия отново бе започнала да струи мека светлина, осветяваща гладките каменни стени. Светлината ставаше все по-ярка, докато слизаха все по-надълбоко, сякаш приближаваха някакъв източник на енергия. Но къде отиваха? Рун все още не им беше казал.
Докато се спускаха, тя се почувства по-силна, отколкото от дни насам. Двамата с Джордан бяха почивали няколко часа, за да възвърнат силите си. Научиха, че папата е претърпял успешна операция и се очаква да се възстанови напълно. Старецът беше по-як, отколкото изглеждаше.
Нейт също се оправяше.
Ерин бе успяла да се нахрани, да дремне и да вземе душ, и най-сетне носеше дрехи без петна от кръв по тях. До нея Джордан отново изглеждаше изпълнен с енергия. Дали причината за това бе почивката или благодатното златисто сияние от книгата, което ги обгръщаше сега? С всяка следваща крачка силите ѝ сякаш нарастваха. Топлината и светлината изпълваха не само коридора, но и тялото ѝ, а може би и душата ѝ.
Въпреки това си спомни мъртвата Батори, наведена над вълка си. Макар смъртта ѝ да беше необходима, Ерин не можеше да се освободи от чувството за вина, че е отнела живота ѝ. Усещаше, че Батори беше не толкова злодей, колкото пионка. Ерин пропъди засега тези мисли и се съсредоточи върху задачата, която им предстоеше.
Златната светлина къпеше варовиковите стени около нея, които бяха изсечени в земята с древни чукове и длета и образуваха високо горе заострени сводове, подобно на готическа катедрала, продължаваща километри надолу под земята. Това място несъмнено е било строено много поколения наред.
Подът беше гладък като лед, полиран в центъра от минаването на безброй сангвинисти. Това бе нов вид древност, различен от тази на изоставена гробница или стара улица, по която там, където някога са минавали само крака и копита, сега се движат автомобили. Тук, в тази подземна катедрала, бавните ритми на атмосферата изглеждаха неизменни, но живи.
Тунелът свършваше в огромна зала. Засводеният таван се издигаше на петнайсет метра над тях и напомняше на Ерин за базиликата „Свети Петър“.
