Изчака да се върне от миналото, да се озове отново в усойната килия.
След като дойде напълно на себе си, потопи ръце дълбоко в попарващата вана, пълна с осветено вино. Студените му пръсти откриха на дъното онова, което търсеше. Рун я издърпа обратно в света след векове дрямка.
Виното беше боядисало в тъмночервено зеленото ѝ наметало, но изваяното като от алабастър лице бе бяло като в деня, когато я бе потопил тук, вместо да я убие, както бе наредил Бернар. Нежно отметна дългата ѝ тъмна коса от неподвижното лице, погали високото ѝ чело, заоблените скули. Беше прекрасна като в деня на първата им среща преди четиристотин години. Преди да унищожи душата ѝ и да я превърне в стригой, тя бе добра жена. Лечителка. Беше успяла почти да го излекува.
Почти.
Рун прошепна молитва.
Нежните ѝ, сиви като буреносни облаци очи се отвориха, намериха го.
Устните ѝ се раздвижиха беззвучно.
Рун разбра какво се опитва да каже. Все още беше изгубена в съня си, гневът ѝ бе някъде далеч в миналото, оставяйки само тези две думи, оформени от съвършените устни.
Ерин се препъваше по дългия тъмен тунел. Златната светлина на евангелието вече я нямаше и Джордан бе включил фенерчето си. В сравнение с книгата бледата му светлина изглеждаше студена и слаба. Джордан я беше прегърнал през рамото и я подкрепяше по целия път нагоре.
Най-сетне стигнаха до пропадналия балдахин, чиято основа лежеше върху пода на тунела, а покривът стърчеше в базиликата. Труповете вече ги нямаше, сангвинистите бяха посипали пясък върху кръвта.
Ерин се опитваше да заобикаля купчините, но пясъкът бе навсякъде. Стържеше под обувките ѝ и ѝ напомняше за пустинята около Масада и за обекта ѝ в Цезарея. Как ли щяха да се развият нещата, ако бе останала в сондажа с Хайнрих, ако го бе дръпнала встрани от коня, ако не се беше качила на хеликоптера? Той щеше да е още жив, но книгата щеше да попадне в ръцете на Белиал. Нямаше да има надежда. Бяха отворили кутията на Пандора и злото беше излязло на свобода, но надеждата беше останала. И то не само надежда, а път към спасението на света.
— Стойте! — Един сангвинист се изпречи пред тях. Беше слаб, с дълги тънки пръсти. — Какво търсите тук?
— Сержант Джордан Стоун — представи се Джордан. — А това е доктор Ерин Грейнджьр.
— Двама от триото — почтително се поклони сангвинистът. — Моите извинения.
Той посочи стълбата, опряна на балдахина.
— Първо дамите — каза Джордан.
Ерин се изкачи и с малко помощ отново стъпи на мраморния под на базиликата. Невероятните размери на сградата я връхлетяха отново. Всичко тук беше толкова огромно и величествено — от балдахина, който сега лежеше върху гробовете долу, до извисяващите се тавани, изрисувани от Микеланджело, които образуваха изкуствено небе отгоре. Завъртя се бавно в кръг, захласната от белите стени, позлатената украса, изящните статуи. Хората бяха постигнали велики неща тук.
Решимостта изпълни гърдите ѝ при вида на всичко това.
Трябваше да открият Първия ангел и да се погрижат тези чудеса да се запазят за в бъдеще.
Джордан се изкачи до нея и хвана ръката ѝ. Тук също имаше купчини пясък, които попиваха кръвта по полирания под и бележеха местата, на които бяха загинали стригои, сангвинисти и хора.
Ерин гледаше сложните шарки по мраморните плочки и стъпваше съсредоточено, избягвайки пясъка. Енергията, която бе получила от книгата, отдавна беше изчезнала.
Сигурните крака на Джордан я водеха към изхода.
Преди да стигнат преддверието, той спря и се обърна наляво.
Ерин откъсна очи от пода, за да види какво е приковало вниманието му. „Пиета“ на Микеланджело. Мраморната скулптура изобразяваше Дева Мария на Голгота, прегърнала своя току-що свален от кръста син. Христос лежеше в скута ѝ, отметнал глава назад, с безжизнено отпусната ръка. Главата на Мария бе наведена надолу, на лицето ѝ беше изписана скръб. Оплакваше скъпоценния си син. Композицията изобразяваше смъртта, която преди толкова много години бе дала тласък на всички тези събития.
Джордан се взираше в скулптурата.
Ерин се покашля.
— Джордан?
— Мисля си за семействата, които трябва да посетя, когато всичко това свърши — Сандерсън, Тайсън, Купър и Маккей. За майките, които ще изглеждат точно по този начин.
Тя го прегърна през кръста.
Накрая Джордан отново я хвана за ръка и двамата излязоха от базиликата в свежото италианско утро.
Той я поведе към стълбата, изкачваща се до върха на купола.
— Изкачването е дълго — предупреди я Джордан и я погледна въпросително.
— Аз ще съм първа — отвърна тя и тръгна нагоре по триста и двайсетте стъпала. Небето бе станало бледо-сиво. Слънцето скоро щеше да се издигне над хоризонта.
Тя стигна върха, останала без дъх. Джордан отиде в източната страна на купола и седна. Потупа мястото до себе си, давайки ѝ знак да се настани до него.
Небето бе станало почти бяло.
— Знаеш, че най-вероятно грешиш, нали? — попита той.
Ерин се опита да се усмихне. Оценяваше усилията му.
— Ами ако не греша?
— Искам те в екипа, независимо дали си част от някакво пророчество или не. Когато те няма, се мотаем като слепци.
