Двамата излязоха, оставяйки Пейнтър сам в заседателната зала.
Пушекът на екрана се разсея. Лицето на Грей изпълни обектива. Устните му се движеха, но звук още нямаше. После той отстъпи и вдигна парче изгорял плат пред камерата. Беше написал нещо на него.
Пейнтър прочете надрасканите думи и залитна от изненада. Едва успя да се задържи за ръба на масата.
„Как е възможно?“
Обърна се към вратата, готов да изтича навън, да извика останалите. Дори направи крачка напред — и спря. Умът му заработи бясно, прехвърляйки различни варианти.
Закри уста с длан.
Бяха останали твърде много променливи, твърде много неизвестни и необясними величини. Истината, разкрита на екрана, беше твърде ценна, за да се оповестява прибързано. Но в същото време беше невъобразимо жестоко да запази мълчание.
Въпреки това се обърна бавно към масата, взе дистанционното и изключи екрана. Щеше да се наложи да отреже последната част от записа, преди да го предостави на Уорън Дънкан.
Загледа се в потъмнелия монитор, като обмисляше дали е в състояние да направи това. Работата му бе да взема трудни решения, независимо кой ще пострада. А това решение беше едно от най-трудните.
Представи си Тереза, съсипана от отчаяние и мъка; чу отново писъка й, отказа й да приеме нещо, което не можеше да е истина.
В крайна сметка първата дама се бе оказала права.
Макар екранът да беше изключен, последното съобщение на Грей продължаваше да стои пред очите му.
„НЕ БЕШЕ АМАНДА“
„Господи, прости ми“.
Никой не биваше да научава.
Сетивата й се пробудиха като ярка светлина, която бавно се разпълзява настрани, леко размазана по краищата. Чувстваше се като плувец, изплуващ от дълбините на черно море. Лица се рееха над нея. Чуваха се гласове, приглушени и неясни. Гърлото я болеше, езикът й бе сух, трудно можеше да преглъща.
— … Идва на себе си — каза познат глас с немско-швейцарски акцент.
Успя да различи късата руса коса и ледените очи.
Петра.
Ужасът от положението й отново я изпълни и изостри сетивата й, когато се върна в студената и сурова реалност на настоящето.
Над нея се наведе друго лице. В очите й блесна ярка светлина, която пареше, сякаш изгаряше тила й. Помъчи се да избяга от нея, като обърна глава.
Лежеше в плитък тапициран сандък. Чуваше бръмченето на самолетни двигатели, усети вибрацията на полета.
— Зениците реагират добре — каза доктор Блейк. — Понася нормално упойката. Какво е положението с плода, Петра?
— Пулсът и кислородът продължават да са в нормата, докторе. Благодарение на безжичния монитор ще можем да следим състоянието й от разстояние, след като кацнем.
— Още колко път имаме?
— Около три часа.
Лицето на д-р Блейк се отдръпна.
— Значи не е нужно да я събуждаме напълно. Засега я дръжте леко упоена с пропофол. Можем да я упоим по-дълбоко преди кацането.
— Трябва да си оставим поне петнайсет минути, за да поставим дипломатическите печати върху ковчега.
„Ковчег?“
Аманда насочи замъгленото си внимание към тапицираните стени на сандъка. Страхът я прониза.
— Права си, Петра. Въпреки че дарителите ни са се погрижили за всичко, не бива да допускаме проблеми при прекарването на ковчега през митницата. За щастие вече всички вярваха, че тя е мъртва.
„Мъртва?“
— Затова никой не я търси — продължи Блейк. — След като се отървахме от всички, най-сетне имаме време да извадим безопасно бебето. С радост очаквам да загърбя вонята на джунглата и да се озова в нормална медицинска лаборатория. — Чуха се отдалечаващи се стъпки. — Отивам до барчето. Искаш ли нещо за пиене?
— Вода, с резенче лимон.
— Професионалист до последно, Петра — шеговито я сгълча той. — Стига си се безпокоила. До довечера пратката ще бъде доставена. Може би след това ще успееш да се отпуснеш.
Лицето на Петра се надвеси още по-ниско над нея. Лъхна я миризмата на канела и цигари.
— Ще се отпусна, след като видя плода й на масата за вивисекция в лабораторията.
— Все забравям специалността ти, скъпа. Мислех си, че аз съм опитен със скалпела и форцепса… но ти ме засрами с умението си да превърнеш едно тяло в толкова много съвършени анатомични образци.
— Това е лесната част — каза Петра, докато се изправяше.
— Разбира се — каза той и леко се засмя. — Истинският ти талант се проявява в способността ти да запазиш тези образци живи.
„Живи?
Какво искат да кажат? Какви ги говорят?“
Аманда се опита да не си представя ужаса, но той така или иначе изпълни съзнанието й. Искаше й се да запуши уши с длани. Винаги беше знаела, че бебето й е застрашено — именно затова бе избягала от Щатите, но никога не й беше минавало през ума, че подобно нещо е възможно. Надхвърляше и най-лошите й кошмари.
„Не искам да чувам нищо повече за това“.
Мълчаливата й молитва беше чута.
Отляво изскърцаха панти. Тъмна сянка се надигна и се спусна над нея, заглушавайки светлина и звук. Капакът на ковчега й беше затворен.
