— Май мога да предложа по-добър начин — каза Пейнтър и въздъхна дълбоко. — В района има един човек, с когото ще се свържа. Името му се появи при първоначалното събиране на информация от Дубай. Занимава се с изваждане на потънали съдове и товари. Има две подводници, с които може би ще ви помогне да стигнете до Утопия. В момента се занимава с проучване на морското дъно за някакъв подводен хотел, чието строителство тече в момента.
— „Хидрополис“ — каза Грей, спомняйки си последното допълнение към морските чудеса на Дубай.
— Именно.
Съдейки по гласа му, Пейнтър не беше особено склонен да ангажира трета страна, особено този човек.
— Директоре, ако му нямате доверие…
— Не е това. Може да му се вярва. Работил е върху множество свръхсекретни проекти за правителството и дори за военните.
— Тогава какъв е проблемът?
Последва нова тежка въздишка.
— Той е бивш приятел на Лиза.
Ковалски се извърна и измърмори под нос:
— Сега се вкарахме във филм.
— И Джак се е съгласил да помогне? — попита Лиза.
Стоеше до отворения прозорец на балкона на втория етаж на „Харбървю Ин“, историческа сграда в сърцето на Чарлстън с изглед към реката и крайбрежния парк.
— Съгласи се — рече Пейнтър. — Дори се съгласи да запази среднощната мисия в тайна от останалия екипаж на „Дийп Фатъм“. Лично ще управлява подводницата.
Лиза затвори стъклената врата и се върна в хладния лукс, поддържан от климатиците. Стаята й имаше легло с балдахин и стари мебели, а също и гола тухлена стена с работеща камина. Целият този разкош трябваше да отговаря на прикритието й.
От доста време не се беше сещала за Джак Къркланд. Тъкмо беше завършила медицина в Калифорнийския университет и бе спечелила стипендия на Националната научна фондация за проучване на въздействието на работата на големи дълбочини върху физиологията на човека. Джак беше капитан на двайсет и пет метровия „Дийп Фатъм“ с екипаж от учени и ловци на съкровища. Двамата имаха кратка и пламенна връзка, която изгоря толкова бързо, колкото беше започнала. Беше изцяло физическа, но не от липса на опити — напротив, имаше предостатъчно опити, по много пъти на ден. Усмихна се на спомена. Макар да бяха минали по-малко от десет години, онова време й се струваше като момент от друг живот.
„Какво се е случило с онова момиче с бикините и бронзовия загар?“
Обзе я внезапна меланхолия.
Пейнтър я върна в настоящето и отново раздуха тревогите, които бяха позатихнали благодарение на разговора.
— Кат още ли не се е върнала?
— Не.
Лиза погледна часовника си. Наближаваше пет следобед. Тя се беше прибрала в хотела преди повече от два часа и очакваше Кат да се появи малко след нея. Дотогава трябваше да се държат на разстояние една от друга и да не се срещат или разговарят.
— Никаква вест ли нямаш от нея? — попита тя.
— Абсолютно никаква, но когато ти се обадих преди час, проверих записващите й устройства. Камерата на рецепцията още работи, но не дава никаква информация за местоположението й. Другите устройства така и не са били активирани. Рутерът продължава да действа. Засега не са го открили и получаваме купища данни.
— Нещо за Аманда?
— Получих профилите, които ми прати, но ударихме на стена, когато потърсихме медицинското й досие — сериозна стена. Един от най-добрите ни инженери се опитва да си пробие път през нея, но е много сложно да се направи, без да се задействат алармите. Ако са заловили Кат обаче, не ми се вярва устройствата да продължават да работят. Щяха да претърсят навсякъде.
— Тогава къде е тя според теб?
— Не зная. Може би докторите й правят изследвания или охраната я е хванала не където трябва и сега Кат дава обяснения.
Лиза потърси успокоение в думите му. Поради ремонтни работи й се беше наложило да заобикаля из целия град и пътят й обратно до хотела бе отнел близо час. А Кат трябваше да смени два автобуса, за да стигне дотук.
„Може пък да е прав…“
Въпреки това не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е наред.
— Първоначалният план не беше ли да се срещнете в хотела в шест часа? — попита Пейнтър.
— Да. Но защо поне не ти е докладвала, ако е напуснала клиниката?
Пейнтър дълго мълча, преди да отговори.
— Не зная — призна най-сетне той. — Ще продължа да следя положението. Ще дадем на Кат време до шест часа, след което ще действаме.
Лиза знаеше, че този час ще й се стори цяла мъчителна вечност.
Пейнтър отново заговори — но този път не на нея, а на някого, който явно бе влязъл в кабинета му. Макар да бе дръпнал слушалката. Лиза чу как гласът му става по-рязък.
— Изпратете ми всичко — нареди той и отново насочи вниманието си към нея. — Кат е активирала втора камера. Техниците в момента свалят записа и го прехвърлят на компютъра ми.
На вратата се почука.
— Някой идва — каза тя.
Чу суматоха по телефона, след което Пейнтър изруга цветисто.
— Лиза, не отваряй! Махай се оттам!
Дървото се пръсна, когато някой изрита вратата.
Обхваната от паника, Лиза рязко се извърна.
Зад нея последва втори ритник.
Вратата се отвори с трясък.
