— Разбира се, че не. Трябва ли някой от фамилията на президента…?
— Сигурна ли си?
Паниката в гласа му се предаде и на нея. Лиза впери поглед към дървените греди, вслуша се в музиката и смеха. Спомни си погледа на грандамата, шепненето.
— Пейнтър, за какво става дума?
— Искам да се махнеш оттам. Веднага.
Лиза погледна скъпото питие в ръката й.
— Нямам как да платя. Ако се втурна навън, ще предизвикам суматоха и само ще привлека още внимание към себе си.
Пък и не знаеше как точно ще се втурне с този неин глезен. Седеше от няколко минути и болката я пронизваше до бедрото дори при най-малкото движение.
— Какво не ми казваш? — тихо попита тя. — Едвам ходя… Трябва да знам срещу какво съм изправена.
Мълчанието се проточи. Лиза си представи как Пейнтър търка с пръст бръчката между веждите си, като се чудеше какво да каже или изчисляваше следващия си ход. През годините, прекарани в директорския кабинет, тази бръчка бе станала по-дълбока — и никакво търкане не можеше да я изглади.
— Кажи ми. — Беше й писнало от всички тези полуистини и тайни.
Накрая Пейнтър заговори. Бързо.
— Не съм ти казвал това. Нито на Кат, нито на Грей или на някой друг от Сигма. Дори на теб. Преди беше само опасно подозрение, но преди няколко минути май получих доказателство.
— За какво?
— За Гилдията.
Лиза изстина. Знаеше, Пейнтър бе разтревожен, че отвличането на Аманда може да е свързано със смъртоносния картел. Нима вече беше намерил доказателство?
Пейнтър изрече следващите думи внимателно, сякаш ги произнасяше за първи път на глас:
— Знам кой управлява Гилдията.
— Фамилията на президента.
Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае чутото. Пейнтър със сигурност се шегуваше. Умът й се опита да събере всички парчета в една картина, да проумее как е възможно подобно нещо да бъде истина. Заключението беше само едно.
— Невъзможно — с премалял глас промълви Лиза.
— Именно затова не казах на никого — докато не разбрах със сигурност. Ще обясня по-подробно, когато се върнеш във Вашингтон. — Гласът му отново стана твърд. — Лиза, вече разбираш. Искам да се махнеш оттам колкото може по-незабелязано.
Въпреки страха я жегна гняв, че е крил тайната от нея. И не само от нея.
— Какво става с Кат?
— Не се безпокой за нея… просто се махни от ресторанта.
Обеща да го направи и затвори телефона. Погледна към тавана. Още не можеше да повярва. Трябваше да се довери на Пейнтър, че е прав. Събра кураж и пресуши на един дъх остатъка от уискито — истинско прахосване на такова фино питие, но се нуждаеше от допълнителни сили.
Изправи се предпазливо на крака, като се вкопчи в облегалката на стола. Вече не можеше да скрие болката в крака си. Закуцука обратно към лобито.
— Госпожо, сигурна ли сте, че сте добре?
„Не. Изобщо не съм“.
— Нищо ми няма — излъга тя и вдигна телефона на заведението. — Обхватът тук е лош. Нещо против да изляза навън, за да довърша разговора?
— Разбира се. Позволете да ви помогна.
— Не е необходимо. — Тя забърза към изхода и излезе на улицата. Направи няколко крачки, но неравният калдъръм се оказа прекалено голямо предизвикателство. Залитна и за малко да падне.
Някакъв мъж се хвърли да й помогне и я хвана.
— Благодаря… — промълви тя… и впери поглед в лицето на д-р Пол Кранстън, директорът на Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън.
В ребрата й опряха пистолет.
Други двама мъже се появиха зад него.
Директорът се усмихна.
— А, доктор Къмингс. Крайно време е да довършим започнатия разговор.
Направи знак на другите. Железни пръсти се вкопчиха в ръцете й със сила, от която щяха да й излязат синини — но това беше най-малкият от страховете й.
Лиза погледна назад към ярките светлини на втория етаж, чу звуците на пиано.
Кранстън изсумтя пренебрежително.
— Досещам се какво си мислите, но не се бойте, късметът ви не ви е изневерил чак толкова. Тази част на фамилията не знае нищо съществено, освен как да харчи пари и да си вири носа пред обикновените хора. Не, следяхме ви, откакто напуснахте хотела. Имах хора отвън, когато предприехте онова дръзко бягство.
Лиза впери поглед в него.
— Надявахме се, че ще ни отведете при онези, с които работите — каза Кранстън и извади химикалка от джоба си.
Беше химикалката на Кат. Явно я бяха открили в лобито, но още не знаеха кой я е оставил.
— Жалко — каза той и я поведе. — Май се налага да го направим по трудния начин. Но трудно или не, ще открием партньора ви.
Бръмчащата машинка мина покрай лявото ухо на Кат. Дълги кичури кестенява коса паднаха по раменете й и на пода, увеличавайки още повече купчината около стола.
Все още усещаше устата си като пълна с памук от упойката. Седеше в центъра на кръглото помещение. Единствено тънкото болнично облекло я отделяше от студения метал. Китките й бяха закопчани отзад и се налагаше да изтърпи унижението — а несъмнено целяха именно да я унизят и пречупят.
Другата затворничка, млада жена с очи на кошута, на не повече от двайсет и пет, гледаше зад стъклената врата на килията си и мълчаливо я подкрепяше. Двете с Кат като че ли бяха единствените тук. Останалите килии бяха празни. Явно отделението беше останало без материал.
