— Това се случи по време на бунтовете. Някои местни хора надушили за вярата на Илея, не знам как точно, може би синчето ѝ се е изтървало по време на игра, децата са толкова доверчиви… Дошли за нея, десет души с въже. Урлиан убил двама и ранил още трима, останалите избягали, но се върнали с Градската стража. Урлиан бил надвит и отведен в Черната твърд, жена му също.
— А синът им?
— Скрил се по нареждане на баща си, когато започнала битката. Сега е в безопасност. При мои приятели.
— Щом Урлиан е защитавал жена си, значи не е било убийство. Магистратът със сигурност би проумял това.
— Със сигурност. Но магистратът има някои заможни приятели, които умеят да съзират възможностите. Знаеш ли, че ставката да оцелееш при изпитанието беше толкова ниска, че почти не си струваше да залага човек. Докато ставката срещу теб беше наистина голяма. С Урлиан на арената би си заслужавало да рискуват известно количество злато на малкия шанс. Те му предложиха да се признае за виновен и да бъде избран за изпитанието, което лесно можеше да се уреди, защото вашите инструктори бързо щяха да забележат уменията му. След като те убиеше, той и жена му щяха да бъдат свободни.
Вейлин откри, че е изтрезнял напълно, гаденето му се изпари пред лицето на обзелия го студен, неумолим импулс.
— Жена му още ли е в Черната твърд?
— Да. Вече трябва да е чула за участта на съпруга си. Опасявам се, че скръбта ще я довърши.
— Този магистрат и заможните му приятели… имаш ли имената им?
— Какво ще правиш, ако ти ги дам?
Вейлин го фиксира с леден поглед.
— Ще ги убия всичките. Това е намерението ти, нали? Да ме пратиш по този път на отмъщение? Е, ще си го получиш. Само ми дай имената.
— Не ме разбра, Вейлин. Не искам отмъщение. Така или иначе, не можеш да ги убиеш всичките. Заможните мъже от благородни фамилии имат много пазители, много стражи. Би могъл да убиеш един, но не и всички. А Илея ще продължи да чака участта си в Черната твърд, след като те съсекат.
— Тогава защо ми казваш това, щом не мога да направя нищо, за да оправя нещата?
— Можеш да се застъпиш за нея. Думата ти ще има голяма тежест. Ако отидеш при вашия аспект и му обясниш…
— Тя е Отричаща. Няма да ѝ помогнат, освен ако не отхвърли ереста си.
— Няма да го направи. Душата ѝ е обвързана с нейните вярвания по-здраво, отколкото можеш да си представиш. Съмнявам се, че би могла да ги отхвърли, дори и да искаше. Знам, че вашият аспект е състрадателен човек, Вейлин, и ще се застъпи за нея.
— Дори да го направи, от последния конклав насам Черната твърд вече не се охранява от Шестия орден. Намира се под контрола на Четвъртия. Срещал съм аспект Тендрис и той не би помогнал на неразкаял се Отричащ. — Вейлин се обърна пак към реката. В гърдите му бушуваше чувство на безсилие, а в главата му бледото лице на Урлиан отново и отново питаше за жена си.
— Значи нищо не можеш да направиш? — попита Ерлин. Изглеждаше примирен и Вейлин разбра, че посещението му е било отчаян ход, извършен със значителен риск.
— Идването ти тук показва голяма вяра в мен — рече Вейлин. — Благодаря ти.
— Живял съм достатъчно дълго, за да преценя сърцето на един човек. — Ерлин отстъпи от реката и подаде ръка на Вейлин. — Съжалявам, че стоварих това бреме на плещите ти. Сега ще те оставя на мира.
— С израстването си научавам, че истината никога не е бреме, а дар. — Вейлин стисна ръката му. — Кажи ми имената.
— Няма да те пратя на собствената ти смърт.
— Няма. Повярвай ми. Хрумна ми нещо, което бих могъл да направя.
Избра портата на източната стена, като предположи, че ще е най-малко оживена. Въпреки късния час главният вход на двореца щеше да е прекалено добре охраняван и щеше да има прекалено много усти, които да разправят как Вейлин Ал Сорна се е появил да иска аудиенция при краля.
— Разкарай се, момче — каза сержантът на портата, без да си направи труда да излезе изпод свода. — Върви да спиш.
Вейлин осъзна, че сигурно смърди на пивница.
— Аз съм брат Вейлин Ал Сорна от Шестия орден — каза той, придавайки на гласа си властност, сякаш имаше пълното право да е тук. — Искам аудиенция при крал Янус.
— В името на Вярата! — въздъхна раздразнено сержантът. Излезе напред и впери свиреп поглед във Вейлин. — Нали знаеш, че човек може да бъде бичуван, ако даде фалшиво име на офицер от Кралската гвардия?
Един по-млад страж се появи зад сержанта и се взря във Вейлин със смущаващо благоговение.
— Ъъъ, сержант…
— Но часът е късен, а аз съм в добро настроение. — Сержантът настъпваше към Вейлин със свити юмруци, а от възрастното му лице лъхаше на предстоящо насилие. — Така че само ще те напердаша, преди да те отпратя по пътя ти.
— Сержант! — рече настойчиво по-младият гвардеец и го хвана за ръката. — Това е той.
Погледът на сержанта се извъртя към него, а после се върна на Вейлин и го измери от глава до пети.
— Сигурен ли си?
— Бях дежурен в Кръга тази сутрин, нали? Наистина е той.
Юмруците на сержанта се отпуснаха, но той не изглеждаше по-щастлив.
— Каква работа имаш при краля?
