— Тази нощ при мен дойде един човек, на когото имам доверие. — Вейлин направи пауза, събирайки смелост за риска, който знаеше, че трябва да поеме. — Човек, който знае много за несгодите, връхлетели Отричащите в Кралството.
— Аха. Като за член на Орден си избираш необичайни приятели.
— Вярата ни учи, че умът на човек трябва да е отворен за истината, където и да я намери.
— Изглежда, си наследил и сладкодумието на майка си. — Кралят взе чист пергамент от една купчина на писалището си, топна перото в шишенце черно мастило и написа кратък пасаж. После избърса перото в ръкава на ризата си, топна го в червено мастило и добави списък под черния текст. Завърши документа с елегантен подпис, след което взе свещ и парче червен восък, допря восъка до пламъка, за да се разтопи, и капна от него в долния край на пергамента. Духна лекичко, след което притисна пръстена си върху него.
— Всеки път, когато подписвам такова нещо — каза той, докато оставяше перото, — се налага да променям картата си.
Вейлин се обърна пак към картата на стената и се взря в списъка, черните думи, зачертани с червено. „Това са имена — осъзна той. — Имена на хора, които е убил. Бащата на Норта трябва да е някъде там.“
— Ще екзекутирам тези мъже — каза кралят. — Въз основа на твоите думи. Няма да има процес, думата на краля е над всеки закон. Семействата им ще ме мразят за стореното, но тъй като възнамерявам да конфискувам имуществото им и да ги оставя без пукната пара, това няма значение.
Вейлин срещна погледа на краля и се опита да реши дали това не е някакъв блъф, но не видя там никаква престореност.
— Не бива цяло семейство да бъде наказвано за престъплението на един от своите членове.
— При благородниците се налага. Оставя ли им богатството, те рано или късно ще го използват срещу мен. Освен това познавам тези мъже и семействата им. Те са долна и алчна сган, до един. Животът в канавката е съвсем подходящ за тях.
— Придавате голяма тежест на думите ми, ваше величество. Аз може и да лъжа…
— Не лъжеш. След трийсет години като крал човек се научава да различава лъжите.
„Кралското правосъдие наистина е сурово“, реши Вейлин. Би ли могъл да го понесе? Като гледаше увереността на лицето на краля, осъзна, че няма избор. Вече бе поел по този път в мига, щом си отвори устата.
— Ами жената на убития?
— Е, тук имаме проблем. Тя е неразкаяла се Отричаща. Аспект Тендрис без съмнение ще иска да я окачи в клетка на стената. Разбира се, ако не умре при разпит преди това.
— Ваше величество, вие сте крал на тази земя и Защитник на Вярата. Трябва да имате някакво влияние…
— Трябва, така ли? — На лицето на краля се смесваха гняв и веселие. — Тази нощ вече направих каквото „трябва“. — Посочи смъртната присъда, която бе съставил. — Задължение на краля е да раздава правосъдие, когато може. Ще убия тези мъже, защото са нарушили законите на това кралство и заслужават края си. Що се отнася до жената на жертвата им, нейните престъпления са извън моята юрисдикция. Следователно въпросът е не какво трябва да направя, а какво мога да направя, ако това е изгодно на целите ми. Така че, Вейлин Ал Сорна, кажи ми как спасяването на живота на тази жена ще послужи на целите ми. Ти използва името си, за да влезеш тук, нямаш ли какво повече да кажеш?
„Майко, прости ми.“
— Знам, че ваше величество е имал планове за мен преди баща ми да ме прати в Ордена. Ако ви е угодно, ще се покоря на плановете ви, при условие че осигурите освобождаването на жената на Урлиан.
Кралят посегна към една кристална гарафа на писалището и си наля чаша червено вино.
— Кумбраелско, десетгодишно. Едно от предимствата на това да си крал е добре заредена изба. — Предложи гарафата на Вейлин. — Ти искаш ли?
Главата на Вейлин още го болеше от запоя в пивницата.
— Не, благодаря, ваше величество.
— Баща ти също не искаше да пие с мен. — Кралят вкуси бавно от виното. — Но пък той никога не се е опитвал да се пазари с мен. Просто давах заповеди и той ги изпълняваше.
— Верността е нашата сила.
— Да. Чудесен девиз, един от най-добрите ми. Аз му го избрах, избрах дори ястреба за ваш семеен герб. Всъщност беше нещо като шега. Баща ти мразеше да ходи на лов с ястреби, в края на краищата това е спорт за благородници. — Кралят отпи пак от виното и избърса червеното петно от устните си с оцапания си с мастило ръкав. — Знаеш ли защо той напусна службата си при мен?
— Чух, че сте имали разногласия относно желанието му да се ожени и да узакони сестра ми.
— Знаеш за нея, а? Сигурно е било голям шок. Вярно е, че отхвърлих молбата на баща ти да се ожени и той се ядоса заради това. Но всъщност мисля, че реши да ме напусне, когато се наложи да убия първия си министър. Бяха се хванали за гушите от години, но когато кражбите на Ал Сендал излязоха наяве, именно баща ти се застъпи за него, когато никой друг не искаше да го стори. Той трябваше да умре, разбира се, макар че това бе печална загуба. Малцина други разбираха финансовите въпроси толкова добре като Артис Ал Сендал.
