Касапницата стана по-ожесточена — отрядът си проправяше път през лагера и убиваше наред. Посичаха малкото кумбраелци, които все още бяха в състояние да окажат съпротива, или пробождаха онези, които лежаха ранени. Вейлин тичаше покрай низ от кошмарни гледки: войник надига отсечената глава на един кумбраелец и оставя кръвта да облее лицето му; трима се изреждат да секат мъж, гърчещ се на земята; мъже, смеещи се на някакъв кумбраелец, докато той се опитва да напъха червата си обратно в разпрания си корем. Беше виждал пияни хора и преди, но никога опиянени от кръв. След месеци на страх и несгоди войниците на Ал Хестиан си го връщаха тъпкано на своите мъчители.
Настигна Ал Хестиан и завари благородника да стои неуверено над коленичилата фигура на млад кумбраелец, момче на не повече от петнайсет години. Очите му бяха затворени, а устните му мърдаха — шепнеше молитва. Оръжията му лежаха до него, а ръцете му бяха сключени пред гърдите.
Вейлин спря да си поеме дъх и избърса кръвта от меча си. Откъм реката се чуваше звън на оръжия и викове на битка — братята му довършваха последните хора на Черната стрела. Вече просветляваше бързо и зората разкриваше ужасната гледка в лагера. Навсякъде лежаха тела, някои още потръпващи или гърчещи се от болка, ивици кръв бяха оцапали снега между горящите палатки. Хората на Ал Хестиан обикаляха сред това унищожение, ограбваха мъртвите и довършваха ранените.
— Какво да правим с него? — попита Ал Хестиан. Лицето му бе оцапано с пот и пепел, а изражението му бе сурово. Кръвожадността, обхванала хората му, не го бе засегнала: той не се наслаждаваше на убийствата. Вейлин много се радваше, че се е отказал от сделката си с краля.
„Той ще е ядосан“, предупреди го гласът.
„Аз ще отговарям пред краля — отвърна Вейлин. — Може да ми вземе живота, ако иска. Но поне няма да умра като подъл убиец.“
Хвърли поглед към момчето. То сякаш не чуваше думите им, нито звуците на умиращите наоколо, съсредоточено върху своята молитва. Мълвеше думи на език, който Вейлин не познаваше, молитвата се лееше от устните му плавно, почти мелодично. Дали молеше своя бог да приеме душата му, или да го избави от надвисналата смърт?
— Изглежда, имаме първия си пленник, милорд. — Той побутна момчето с ботуша си. — Ставай! И стига си дърдорил.
Момчето не му обърна внимание. Изражението му не се промени ни най-малко и то продължи да се моли.
— Казах, ставай! — Вейлин посегна надолу да сграбчи момчето за кожената дреха. Усети внезапен полъх по шията си, когато нещо изсвистя покрай ухото му и се чу звукът от стрела, забиваща се в плът. Той вдигна очи и видя, че Ал Хестиан се взира в черната стрела, стърчаща от рамото му, веждите му бяха вдигнати в лека изненада.
— В името на Вярата — промълви той и се строполи тежко на снега. Крайниците му вече потръпваха, докато отровата се смесваше с кръвта му.
Вейлин се извъртя светкавично и зърна облаче снежен прах сред близка групичка дървета. Изпълни го ярост и той се втурна да гони стрелеца, очите му бяха забулени от червена мъгла.
— Ей, вие — изкрещя на група войници. — Погрижете се за негова светлост, има нужда от лечител!
Втурна се с всички сили сред дърветата, разтворил всичките си сетива за песента на гората, търсеше, ловуваше. Чу тихо хрущене на сняг вляво и се хвърли натам, ноздрите му надушиха миризмата на уплашена пот. Никога не бе долавял така ясно песента на гората, никога не се бе чувствал толкова обсебен от желание да убива. Устата му бе пълна със слюнка, а умът му — изпразнен от всякакви мисли, освен от жаждата за кръв. Така и не разбра колко време е продължил ловът му, всичко беше като сън от размазани дървета и полузабравени миризми, докато плячката му го отвеждаше все по-надълбоко в гората. Той тичаше, недосегаем за всякаква умора. В ума му бяха само ловът и жертвата.
Песента на гората се промени, когато излезе на малка поляна. Птичите песни, приветстващи зората, тук бяха приглушени, смълчани от нежелано присъствие. Той спря и се помъчи да овладее тежкото си дишане. Търсеше с всичките си сетива, напрягаше се да долови и най-малката следа. Полянката бе ясно озарена от изгряващото слънце и светлината играеше по един камък със странна форма в центъра ѝ. Нещо в него привлече вниманието на Вейлин и отслаби съсредоточеността му върху песента на гората. Камъкът се възправяше на около четири стъпки височина, беше тесен в основата и се разширяваше до плосък връх във форма, смътно наподобяваща гъба, и бе частично обрасъл в увивни растения. Като се взря по-внимателно, Вейлин осъзна, че той не е естествено образувание, а е изсечен от една от множеството гранитни канари, осеяли Мартиш.
