Ако сетивата му не бяха толкова изострени, щеше да пропусне тихото стържене на тетивата. Наведе се и черната стрела профуча над главата му. Стрелецът изскочи от храстите с високо вдигната брадва и нададе пронизителен и свиреп боен вик. Мечът на Вейлин се стовари върху китката му и брадвата отлетя заедно със стисналата я длан. Обратният замах сряза гърлото на мъжа, докато той залиташе изненадано назад. Трябваха му само секунди, за да умре от загуба на кръв.
Тялото на Вейлин се отпусна, щом осъзна, че ловът е свършил. Болката от битката и преследването се просмука в крайниците му, пулсът кънтеше в ушите му, докато се мъчеше да си поеме дъх. Направи няколко залитащи крачки и се свлече край камъка. Повече от всичко му се искаше да заспи. Погледът му беше привлечен от трупа на стрелеца. Сбръчканото му обрулено лице показваше, че е много по-възрастен от повечето им врагове. „Дали не е Черната стрела?“, зачуди се Вейлин, но откри, че е прекалено уморен, за да претърсва тялото за някакви свидетелства за самоличността на убития.
Докато лежеше, песента на гората се върна. Главата му клюмна. Птичите песни вече се бяха усилили.
Събуди го внезапна топлина в крайниците и той вдигна очи и откри, че поляната е окъпана в ярка слънчева светлина. Странно, но сега слънцето беше високо над главата му и той осъзна, че е бил надвит от съня. „Глупак!“ Надигна се на крака и посегна да изтупа снега от плаща си… Само дето сняг нямаше. Нито на плаща, нито на ботушите му. Нито пък по земята или по дърветата. Вместо това земята бе покрита с буйна зелена трева, а дърветата бяха щедро обсипани с листа. Нямаше го острия зимен мраз и небето, виждащо се през горския покров, беше бездънно синьо. „Лято… лято е!“
Озърна се трескаво. Трупа на Черната стрела, ако това наистина бе той, го нямаше. Каменното изваяние, привлякло погледа му, когато бе излязъл на поляната, сега бе почистено от растителността и се виждаше фино резбован пиедестал от сив гранит с идеално равна горна част, ако се изключи една кръгла вдлъбнатина в центъра ѝ. Вейлин се приближи и посегна да плъзне пръст по повърхността.
— Не бива да го пипаш.
Той се извъртя, вдигнал меча си.
Жената беше средна на ръст, облечена в проста роба от рехаво изтъкан плат, чиято кройка му бе напълно непозната. Косата ѝ бе черна и дълга, сипеше се по раменете и ограждаше ъгловато бледо лице. Но го поразиха най-вече очите ѝ, вперени в него, или по-скоро фактът, че тя нямаше очи. Те бяха млечнобели, без зеници. Когато жената се приближи, той видя, че са нашарени с фина мрежа от вени, като две топчета червен мрамор, гледащи го над бледа усмивка. „Сляпа ли е?“ Но как можеше да е сляпа? Той усещаше, че тя го вижда, беше го видяла как посегна към камъка. Нещо в чертите ѝ пробуди спомен отпреди години: мрачен мъж с ястребово лице, който клати тъжно глава и говори на език, непознат за Вейлин.
— Сеорда — каза той. — Ти си от сеорда сил.
Усмивката ѝ лекичко се разшири.
— Да. А ти си Берал Шак Ур от марелим сил. — Вдигна ръце и обхвана с жест поляната. — А това е мястото и времето на нашата среща.
— Името ми… е Вейлин Ал Сорна — каза той, запъвайки се малко от цялата тази тайнственост. — Аз съм брат от Шестия орден.
— Наистина ли? Какво е това?
Той се втренчи в нея. Сеордите се славеха със своята изолираност, но пък как можеше тя да говори езика му, а да не знае за Ордена?
— Аз съм воин, служещ на Вярата — обясни той.
— О, значи още правиш това. — Тя се приближи, веждите ѝ се сбърчиха, главата ѝ се килна настрани и очите от червен мрамор се взряха в него немигащо и изпитателно. — Ах, толкова си млад. Винаги съм мислила, че ще си по-стар, когато се срещнем. Предстои ти да направиш още толкова много, Берал Шак Ур. Иска ми се да можех да ти кажа, че пътят ще е лесен.
— Говориш с гатанки, милейди. — Той се озърна наоколо към невъзможния летен ден. — Това е сън, призрак в съзнанието ми.
— На това място няма сънища. — Тя мина покрай него, посегна към каменния пиедестал и задържа ръка над кръглата вдлъбнатина в центъра. — Тук има само време и памет, затворени в този камък, докато вековете не го превърнат в прах.
— Коя си ти? — попита Вейлин. — Какво искаш от мен? Ти ли ме доведе тук?
— Ти сам се доведе. — Тя отдръпна ръка и пак се обърна към него. — Що се отнася до въпроса ти коя съм, казвам се Нерсус Сил Нин и искам много неща, никое от които ти не можеш да ми дадеш.
Той осъзна, че продължава да държи меча си, и го прибра; чувстваше се леко глупаво.
— Човекът, когото убих — къде е?
— Убил си човек тук? — Тя затвори очи и в гласа ѝ се прокрадна тъга. — Колко слаби сме станали! Надявах се, че греша, че прозрението ми е изменило. Но щом тук може да бъде пролята кръв, значи всичко е истина. — Тя отвори пак очи. — Народът ми е разпилян, нали? Крият се в горите, докато вие ги преследвате и избивате?
— Не знаеш за собствения си народ?
— Моля те, разкажи ми.
— Сеорда сил живеят във Великата северна гора. Моят народ не ходи там. Ние не преследваме сеордите. Говори се, че хората много се страхуват от тях. Даже повече, отколкото от лонаките.
