Вейлин изгледа внимателно брат си и видя в него познатата стаена болка, която замъгляваше очите му след времето, прекарано в Мартиш. Изглеждаше уморен и отнесен, когато не бе на служба, и проявяваше жив интерес към различните смеси на основата на рома, които мъжете варяха вечер. Не за първи път Вейлин откри, че му е на върха на езика да му разкаже за съдбата на семейството му, но както винаги кралската заповед го накара да се сдържи. „Изглежда ми толкова състарен — помисли си. — Още няма двайсет, а очите му са като на старец.“
— Къде е Баркус? — попита Вейлин. — Трябваше да преподава бой с алебарда.
— В ковачницата, пак. Напоследък почти не излиза оттам.
Откакто се бяха върнали от Мартиш, Баркус бе загубил неохотата си да обработва метал. Отиде при инструктор Джестин и прекарваше много часове в ковачницата, помагайки за изработката на новите оръжия, необходими на полка. Арсеналът на инструктор Грейлин беше богат, но дори стойките с оръжия в мазетата не стигаха да се въоръжи всеки мъж и същевременно да останат за нуждите на Ордена. Вейлин не възразяваше Баркус да хване отново чука, особено след като това го правеше щастлив, но намираше за дразнещо, че така се отвлича от задълженията си в полка. Налагаше се да поговори с него, както и с Норта.
— Колко изпи снощи?
Норта сви рамене.
— Спрях да ги броя след шестата чаша. Само че спах добре.
— Не се и съмнявам. — Вейлин въздъхна. Мразеше, че му се налага да изрече следващите думи. — Не съм човек, който ще забрани някому едно питие, братко, но ти си офицер в този полк. Ако трябва да се напиваш, моля те, прави го така, че мъжете да не те виждат.
— Ама те ме харесват — възрази Норта с престорена искреност. — „Ела да вечеряш с нас, братко — викат ми. — Ти не си като Младия ястреб. Не се спичаме от страх пред теб, о, не!“ Даже ме поканиха да идем да опънем няколко курви заедно. Бях трогнат. — Засмя се на ужасената физиономия на Вейлин. — Не се тревожи, не съм паднал чак дотам. Освен това, доколкото чувам, едно посещение в лагера вероятно ще остави човек с огън, бушуващ в панталоните му.
Вейлин реши, че е по-добре да не разкрива на Норта, че епидемията от сифилис вече е овладяна. Кимна към стрелците и попита:
— Кога ще са готови?
— След шест-седем години ще са добри колкото нас. Мислиш ли, че кумбраелците ще ни дадат толкова време?
— Мога само да се надявам. Имах предвид, ще останат ли на мястото си? Ще се бият ли?
Норта погледна към хората си с отнесен поглед: без съмнение си ги представяше в битка, накълцани и окървавени.
— Ще се бият — каза накрая. — Бедните копелета. За биене, ще се бият.
Когато Френтис дойде да го събуди, Вейлин сънуваше Мартишката гора. Отново беше на поляната и слушаше влудяващата главоблъсканица, тъкана от Нерсус Сил Нин. Само че този път очите ѝ не бяха на червени мраморни жилки, а мастиленочерни, като камъчето в празната орбита на Едноокия. Топлото следобедно слънце, което къпеше поляната във видението му, сега го нямаше, земята бе затрупана с дебел сняг, а въздухът режеше от студ. А думите ѝ, макар и все още загадъчни, бяха жестоки.
— Ти ще убиваш отново и отново, Берал Шак Ур — каза му тя с гадна усмивка, малки точици светлина блестяха в черните топчета на очите ѝ. — Ще станеш свидетел на смъртоносна жетва под кърваво слънце. Ще убиваш за вярата си, за своя крал и за Огнената кралица, когато се въздигне. Легендата за теб ще обгърне целия свят и ще бъде песен за кръв.
Той стоеше на колене в снега, сплел ръце върху дръжката на кинжала си, а острието му бе хлъзгаво от кръв, която блестеше черна под лунната светлина. Зад него имаше труп, Вейлин усещаше как топлината му се просмуква в снега. Познаваше лицето на трупа, знаеше, че е някой, когото обича. И знаеше, че той го е убил.
— Не съм молил за това — каза. — Никога не съм го искал.
— Желанието е нищо. Съдбата е всичко. Ти си играчка на съдбата, Берал Шак Ур.
— Аз сам ще избирам съдбата си — каза той, но думите му бяха тихи, безсилни, като на дете, опълчващо се на равнодушен родител.
Смехът ѝ бе подигравателен кикот.
— Изборът е лъжа. Най-голямата лъжа.
Жлъчното ѝ лице избледня, когато една ръка разтърси рамото му.
— Братко!
Той се събуди със сепване. Пред замъглените му очи изплува бледото разтревожено лице на Френтис.
— Пристигна вестоносец — каза брат му. — От двореца. Аспектът те вика.
Той се облече набързо, изтласка кошмара от ума си и се отправи към цитаделата. Завари аспекта в стаите му да чете свитък с кралския печат.
— Васалният лорд на Кумбраел е мъртъв — каза аспектът без никакви встъпления. — Изглежда, синът му, вторият му син, го е убил и се е обявил за лорд на васалството. Призовава всички лоялни кумбраелци и верни служители на техния бог да се стекат към него и да отхвърлят омразния потисник и еретик крал Янус. Заповядва на всички привърженици на Вярата да напуснат васалството или да бъдат справедливо екзекутирани. Според сведенията някои вече горят на кладите. — Направи пауза, взрян внимателно в лицето на Вейлин. — Знаеш какво означава това, нали?
Изводът беше очевиден, макар и смразяващ.
