Раненият се приближи с олюляване и Вейлин се приготви да го зашемети с ефеса на меча, в края на краищата мъжът беше невъоръжен. Само че онзи не се опита да го нападне, мина препъвайки се покрай него, свлече се до трупа на мъжа в бяло и захленчи като дете.
— Ерухин аст форгалан! — зави той. Вейлин с ужас видя как мъжът извади от колана си нож и без колебание сряза собственото си гърло. Просна се върху трупа в бяло, а кръвта бликаше неудържимо от раната му.
Това самоубийство като че ли разруши магията, сковала алпиранците, и от редиците им се надигна внезапен свиреп рев. Всички очи бяха вперени във Вейлин, саби и копия се насочиха напред, мъжете се раздвижиха и започнаха да се струпват около него. Убийствена омраза бе изписана върху всяко лице.
Раздаде се звук като от хиляди чукове, удрящи по хиляди наковални, и алпиранските редици се загърчиха отново. Вейлин видя хора, размятани във въздуха от сблъсъка с онова, което ги бе връхлетяло изотзад. Алпиранците се помъчиха да обърнат конете си и да посрещнат новата заплаха, но бе прекалено късно — клин от лъскава стомана вече разсичаше войската им.
Едър мъж, облечен в броня от главата до петите и яхнал висок черен жребец, си проби път през редиците на алпиранците, а боздуганът му свистеше, отнемайки живота както на хора, така и на коне. Зад него още стотици воини в стомана сееха опустошение, дълги мечове и боздугани се издигаха и спускаха със смъртоносна свирепост. Разярените алпиранци се сражаваха бясно, не един рицар изчезна под тъпчещите копита, но не разполагаха нито с численост, нито със стомана, за да устоят на такава атака. Скоро битката свърши. Всички алпиранци бяха мъртви или ранени. Никой не побягна.
Едрият мъж на черния жребец окачи боздугана на седлото си, приближи се в тръс до Вейлин и вдигна наличника си. Видя се широко обветрено лице, което се отличаваше с два пъти чупения си нос и очи, заобиколени от бръчици от възрастта.
Вейлин се поклони официално.
— Васален лорд Терос.
— Лорд Вейлин. — Васалният лорд на Ренфаел огледа касапницата и се засмя високо. — Бас ловя, че никога не си се радвал толкова да видиш ренфаелец, нали, момче?
— Така е, милорд.
Един висок млад рицар спря коня си до васалния лорд. Красивото му лице беше оцапано с пот и кръв, а тъмносините му очи изгледаха Вейлин с ясна, но неизречена злоба.
— Лорд Дарнел — поздрави го Вейлин. — Позволете да изкажа моите благодарности и благодарностите на хората ми към вас и баща ви.
— Значи още си жив, а, Сорна? — отвърна младият рицар. — Кралят поне ще е доволен.
— Дръж си езика, момче! — сопна се лорд Терос. — Моите извинения, лорд Вейлин. Момчето винаги си е било глезено. Аз лично виня майка му за това. Роди ми трима сина и само този не беше мъртвороден, Вярата да ми е на помощ.
Вейлин видя как ръцете на младия рицар трепват върху дръжката на меча и как бузите му почервеняват от гняв. „Още един син, който мрази баща си — помисли си. — Често се среща.“
— Ако ме извините, милорд. — Той се поклони отново. — Трябва да се погрижа за хората си.
Тръгна обратно към брега, като прекрачваше мъртвите и умиращите, докато утринното слънце изгряваше над окървавената земя. Посегна да извади пак синия камък, вдигна го така, че слънчевата светлина да заиграе по повърхността му, и се замисли за деня, когато кралят бе настоял да му то даде, деня, когато лорд Дарнел го бе намразил, деня, когато принцеса Лирна бе плакала.
„Денят, в който кръвната песен замлъкна.“
— Син камък, подправки и коприна — промълви тихо той.
Включването на ренфаелските рицарски турнири в Летния панаир беше сравнително скорошно нововъведение, но бързо бе спечелило популярност сред хората. Тълпата зарева одобрително на някакъв особено зрелищен сблъсък, докато Вейлин си пробиваше път към кралската шатра с качулка, спусната над лицето, за да му спести неудобството от разпознаването. На терена един рицар излетя от седлото сред дъжд от трески, а противникът му хвърли строшеното си копие на тълпата.
— Ето един високомерен копелдак, който няма да стане отново! — отбеляза някакъв червендалест мъж и това накара Вейлин да се зачуди дали хората харесват зрелището на битката, или шанса да видят осакатяването на богаташите.
Стражите на входа на шатрата го удостоиха с по-дълбок поклон, отколкото изискваше рангът му, и хвърлиха само бегъл поглед на кралското пълномощно, което им показа. Почти без забавяне отметнаха платнището и го поканиха да влезе. Беше се върнал от Севера само преди два дни, но легендата за уж голямата му победа над лонаките вече бе плъзнала нашир и надлъж.
След като му взеха оръжията, го отведоха до кралската ложа, където той не се изненада да завари принцеса Лирна, сама.
