— За това злополучно събитие се носят много истории. Заех се да събера всички, които мога — дискретно, разбира се. Историите са предимно безсмислици, преувеличения, които растат с всеки преразказ, особено що се отнася до теб, братко. Знаеш ли, че си ликвидирал с една ръка десет убийци, всичките въоръжени с магически остриета, които пият кръвта на падналите?
— Не бих казал, че си го спомням, ваше височество.
— И аз се съмнявах. Тези приказки може да са пълни глупости, но споделят една обща черта: всяка от тях е обагрена с елемент на Мрачното, а по-шантавите включват споменавания на Седмия орден.
Въпреки цялата си предпазливост той не можеше да отрече остротата на ума ѝ. Това, което по-рано бе смятал за обикновено лукавство, беше само частица от един значителен интелект. Много пъти през последните три години се бе чудил за смисъла на признанието на Харлик в разрушения град, опитваше се да събере в едно различните късчета информация. Но нищо не се получи: привидното предателство на аспектите към Правоверните, силата на Едноокия, познатият глас на онова, което живееше зад очите на Хентес Мустор. Колкото и да се опитваше, не съзираше връзка. Непрестанно имаше чувството, че нещо се спотайва извън обсега му, някакво дълбоко разкритие, до което дори кръвната песен не можеше да стигне. „Но дали принцесата може? И ако може, дали бих могъл да ѝ доверя това знание?“ Идеята да ѝ се довери бе абсурдна, разбира се. Но дори ненадеждните могат да са полезни.
— Кажете, ваше височество — рече той. — Защо един човек, посветен на учението, ще прочете една книга и веднага след това ще я хвърли в огъня?
Тя се намръщи озадачено.
— Това има ли връзка?
— Щях ли да ви питам, ако нямаше?
— Не. Съмнявам се, че би ме питал нещо, ако не се налага.
На полето броят на рицарите, които продължаваха да се бият, се бе стопил до около дузина. Сега лорд Дарнел си разменяше удари с барон Бандерс; сковаността на ръждясалата броня на барона явно не бе голяма пречка за яростта му.
— Ако такъв човек е наистина посветен на учението — продължи принцесата, като че ли изобщо не бе изричала предишния си коментар, — за него изгарянето на книга би изглеждало ужасно престъпление. И преди са били горени книги; известна е историята за крал Лакрил Лудия, който веднъж направил клада от всички книги във Варинсхолд и обявил всеки поданик, който може да чете, за нелоялен и заслужаващ екзекуция. За щастие Шестият орден го свалил от власт скоро след това. Както и да е, в лудостта на Лакрил е имало известна мъдрост. Ценността на една книга се крие в знанието, което съдържа, а знанието винаги е опасно.
— Значи изгарянето на книгата премахва опасността от това знание.
— Може би. Казваш, че този човек бил начетен. Колко начетен?
Вейлин се поколеба, обзет от нежелание да сподели името.
— Някога е бил учен във Великата библиотека.
— Значи извънредно начетен. — Тя присви устни. — Знаеш ли, че аз никога не чета книга два пъти? Не ми е нужно. Помня идеално всяка дума.
Тонът ѝ беше толкова небрежен, че Вейлин разбра, че това не е проста хвалба.
— Значи един човек със същата способност няма да има нужда да пази някоя книга, опасна книга. След като я е прочел, той вече притежава знанието.
Тя кимна.
— Може би този човек се е опитвал да съхрани това знание, не да го унищожи.
„Значи такава е била мисията на Харлик. Откраднал е книгите за Мрачното от Великата библиотека. Унищожил ги е, за да скрие знанието в тях, като първо ги е прочел, за да го съхрани и защити. Но защо?“
— Няма да ми кажеш, нали? — попита принцесата. — Кой е бил той. Къде си го намерил.
— Това е само една любопитна случка, на която станах свидетел…
— Знам, че уважението ми към теб не е взаимно, братко. Знам, че нямаш високо мнение за мен. Но моето мнение за теб винаги се е основавало на факта, че не ме лъжеш. Твоята истина може да е сурова, но винаги е истина. А сега ми кажи истината, моля те.
Той срещна очите ѝ и остана поразен, като видя в тях да блестят сълзи. „Дали са истински? Възможно ли е?“
— Не знам дали мога да ви вярвам — каза ѝ простичко. — Някога ние двамата направихме нещо ужасно…
— Не знаех! — прошепна тя яростно. Приведе се към него, а тонът ѝ бе настойчив. — Линден дойде при мен със своята шантава идея за експедиция в Мартиш. Баща ми ми нареди да благословя начинанието му. Не съм давала на Линден никакви обещания, обичах го, но както сестра обича брат си. Само че той ме обичаше по-силно от всякаква сестра и чу в думите ми онова, което искаше да чуе. Кълна ти се, че не знаех истинските замисли на баща си. В края на краищата ти също заминаваше с него, а знаех, че не си способен на убийство. — Сълзите потекоха от очите ѝ, оставяйки дири по съвършения овал на лицето ѝ. — Аз направих собствени проучвания, Вейлин. Знам, че не си го убил, знам, че си му спестил ужасен край. Казвам ти тези истини, защото сега трябва да ми повярваш. Трябва да се вслушаш в думите ми. Трябва да откажеш да направиш онова, което ще поиска баща ми от теб днес.
— Какво ще поиска?
