— Той, разбира се, си имаше наследник. Третият му син Мах-Лол — двамата по-големи бяха отровени тихомълком скоро след възмъжаването си, след като стана ясно, че им липсва прозорливостта на баща им. Мах-Лол беше истински син на баща си, интелигентен, невероятно образован и притежаващ цялата хитрост и безпощадност, необходими за да седи на трона на търговец-крал. Но за моя огромна радост той не знаеше нищо за дарбата ми. Болестта на Лол-Тан го бе довела до състояние, че да е неспособен да разкрие на сина си моята роля при двора. За Мах-Лол аз бях просто необичайно доверен секретар, а той имаше за този пост свой човек. Получих място на счетоводител в дворцовите складове, бях изселен от луксозното си жилище и ми плащаха само малка част от предишното ми възнаграждение. Явно от мен се очакваше да се самоубия от срам, че съм изпаднал в немилост пред краля, както вече бяха постъпили мнозина от излишните слуги на Лол-Тан. Вместо това аз просто си тръгнах, като казах на стража на портата, че ме пращат да свърша нещо в града. Той ми хвърли само бегъл поглед, докато излизах. Бях на двайсет и две и за първи път свободен. Това беше най-сладкият миг в живота ми. — Ам Лин поклати глава. — Свободата донесе промяна в моята песен, накара я да се извиси, да търси чудеса и новости. Последвах музиката ѝ през кралството на Мах-Лол и отвъд него. Тя ме отведе при един каменоделец в малко селце високо в планините, който нямаше синове и чираци и се съгласи да ме обучи на своя занаят. Мисля, че бе смутен от бързината, с която се учех, да не говорим за необикновеното качество на работата ми, и изглеждаше облекчен, когато стана ясно, че вече няма на какво да ме научи. Така че продължих нататък.
— Накъде? — тихо попита Вейлин.
— Песента ме отведе до едно пристанище, където хванах кораб на изток. През следващите двайсет години пътувах от град на град и работех, оставях своя отпечатък върху къщи, дворци и храмове. Дори прекарах една година във вашето кралство, ваех водоливници за замъка на нилсаелския лорд. Никога не съм търпял лишения, в гладни времена песента ме отвеждаше където има храна и работа, в размирни времена ме водеше до място на покой и уединение. Никога не се съмнявах в нея, никога не ѝ се противих. Преди пет години ме доведе тук, където Шоала, моята най-прекрасна съпруга, се мъчеше да поддържа работилницата на покойния си баща. Тя притежаваше нужните умения, но богатите алпиранци не обичат да си имат работа с жени. Оттогава съм тук. Поне досега песента не ме е подтикнала да ида другаде, за което съм благодарен.
— Дори и сега ли? — учуди се Вейлин. — С Червената ръка в града?
— Твоята песен повиши ли тон, когато чу, че болестта е тук?
Вейлин си спомни отчаянието, което изпита при мисълта за вероятната участ на сестра Гилма, но осъзна, че кръвната песен не се беше обадила.
— Не. Това означава ли, че няма опасност?
— Едва ли. Означава, че по някаква причина ние двамата трябва да сме тук.
— Значи това е… — Вейлин потърси точните думи. — Нашата съдба?
Ам Лин сви рамене.
— Кой може да каже, братко? Не знам много за съдбата, освен че през живота си съм виждал сума ти случайни и неочаквани неща, което ме кара да се съмнявам, че изобщо съществува съдба. Ние си проправяме собствен път, но с водачеството на песента. Твоята песен, това си ти, помни го. Можеш не само да я чуваш, а и да я пееш.
— Как? — Вейлин се приведе напред, смутен от жаждата за знания, която знаеше, че личи в гласа му. — Как да я пея?
Ам Лин посочи тезгяха, където продължаваше да стои частично издяланият каменен блок, недокосван от първото посещение на Вейлин.
— Ти вече започна. Подозирам, че пееш отдавна, братко. Песента може да ни накара да посягаме към различни инструменти: перото, длетото… или меча.
Вейлин хвърли поглед към меча си, опрян в удобна близост на ръба на масата. „Това ли правя през всичките тези години? Проправям си път в живота? Всичката пролята кръв и погубени хора са само куплети в една песен?“
— Защо не я довърши? — поинтересува се Ам Лин. — Скулптурата?
— Ако хвана пак чука и длетото, няма да ги оставя, докато не свърша. А настоящата ситуация изисква цялото ми внимание. — Знаеше, че това е вярно само отчасти. Грубо изсечените черти, подаващи се от блока, бяха започнали да му се струват смущаващо познати, още не толкова, че да разбере чии са, но достатъчно, за да заключи, че готовата версия ще е лице, което познава. По някакъв извратен начин появата на Червената ръка бе добре дошло извинение за отлагане на момента на окончателната яснота.
— Не е добре да пренебрегваш песента си, братко — предупреди го Ам Лин. — Спомняш ли си вредата, която ти причиних, като те повиках за първи път? Защо мислиш, че стана така?
— Песента ми мълчеше.
— Правилно. А защо мълчеше?
„Крехката шия на краля… Опасните тайни на курвата…“
— Тя поиска от мен да направя нещо, нещо ужасно. И когато не можах да го направя, замлъкна. Мислех, че ме е изоставила.
