— Имаше си и награди, разбира се, когато съзрях като мъж и ме обзе младежката похот. Ако исках — момичета, ако исках — момчета. Хубаво вино и всевъзможни еликсири, даряващи блаженство, ако пожелаех такива, макар и никога толкова силни, че да притъпят звука на моята песен. Когато станах прекалено голям, за да си играя с децата на Лол-Тан, бях прехвърлен към писарите му — на всяка среща присъстваха поне трима и сякаш никой не забелязваше, че калиграфията ми е недодялана и често почти нечетлива. Моят живот в тази клетка бе простичък, необезпокояван от тегобите на света извън високите стени, които ме заобикаляха. А после Шин-Ла умря.
Погледът му стана отнесен, потънал в спомена, забулен от тъга.
— Не е лесно за един певец да чуе смъртната песен на друг. Беше толкова силна, че се чудех как целият свят не я чу. Крясък, изпълнен с такъв гняв и съжаление, че загубих съзнание. Понякога си мисля, че тя се е опитала да ме отнесе със себе си, не от злост, а от чувство за дълг. Когато чух последната ѝ песен, разбрах, че предаността ѝ към Лол-Тан е била лъжа, най-великата лъжа, тъй като тя бе съумяла да я държи извън песента си през всичките години, докато ме учеше. Последната ѝ песен беше крясъкът на робиня, която никога не се е измъкнала от господаря си и не иска да ме оставя там самичък. И тя ми показа нещо — видение, родено от песента, на разрушено село, от което се издига дим, цялото осеяно с трупове. Моето село.
Поклати глава. Гласът му бе изпълнен с такава тъга, че Вейлин осъзна, че е първият, който чува тази история.
— Бях толкова сляп — продължи след малко Ам Лин. — Не бях осъзнал, че ценността на моята дарба се крие в това никой да не знае за съществуването ѝ. Никой освен Лол-Тан и старицата, която щях да заместя. Спомних си за всички хора, които Шин-Ла бе използвала в уроците си, всички заподозрени престъпници и слуги — през годините трябва да са били стотици. Разбрах, че никога не биха им позволили да живеят, след като знаят за дарбата ми. Бях ги убил просто с това, че знаеха за мен.
— Когато се освестих от забвението, в което ме бе пратила Шин-Ла, открих, че ново чувство гори в душата ми. — Той се обърна към Вейлин със странен блясък в очите, като на човек, който си припомня собствената си лудост. — Познаваш ли омразата, братко?
Вейлин се замисли за баща си, изчезващ в утринната мъгла, за сълзите на принцеса Лирна и едва потиснатото желание да скърши врата на краля.
— В нашия Катехизис на Вярата се казва, че омразата е бреме върху душата. Открил съм, че в това има много истина.
— Вярно е, тя тегне върху човешката душа, но може също така и да те освободи. Въоръжен със своята омраза, аз започнах да си водя бележки за срещите, на които Лол-Тан ме караше да присъствам, да записвам най-щателно казаното. Започнах да схващам колко обширни са владенията му, да научавам за хилядата притежавани от него кораби и за хилядата други, в които има дял. Узнах за мините, където от земята копаят злато, драгоценни камъни и руди, и за необятните поля, в които се криеше истинското му богатство, безбройните ниви пшеница и ориз, които гарантираха всяка сключена от него сделка. И докато учех, търсех: четях внимателно записките си, дирейки някакъв недостатък в огромната търговска мрежа. Минаха още четири години, през които продължавах да уча и да търся, почти неразсейван от удобствата на двора, оставен на заниманията си от наставниците, които вече знаех, че са мои тъмничари, и които не виждаха никаква опасност в новооткритото ми усърдие, и през цялото време истината в моята песен не се разколеба и аз предавах вярно на Лол-Тан всичко, което тя ми съобщаваше, за всяко лукавство и всяка тайна, и доверието му растеше с всеки разкрит заговор или измама, така че се превърнах в нещо повече от неговия познавач на истината. С времето станах най-довереният секретар, какъвто би могъл да има човек като него, получих още знание, още нишки от паяжината, и през цялото време търсех, чаках, но не откривах нищо. Търговецът-крал познаваше работата си прекалено добре, паяжината бе съвършена. Всяка лъжа, която му кажех, щеше да бъде разкрита бързо и последвана също толкова бързо от смъртта ми… Понякога си мислех просто да взема кинжал и да го забия в сърцето му, в края на краищата имах предостатъчно възможности за това, но бях млад и макар и обладан от омраза, все още копнеех за живота. Бях страхливец, затворник, чийто плен се влошава от знанието за необятността на затвора му. Отчаянието започна да разяжда сърцето ми. Отново се отдадох на пороци, потърсих бягство във виното, наркотиците и плътта — пороци, които щяха не след дълго да ме убият, ако не бяха пристигнали чужденците.
— Чужденците? — попита Вейлин.
