Той яхна Плюй и пое на запад, придържаше се към бреговата линия. Намери си място за лагеруване на завет зад голяма дюна с трева по върха. Събра плавеи за огън и накъса трева, с която да го разпали. Тревата бе изсъхнала от вятъра и пламна при първия удар на кремъка. Огънят се разгоря висок и ярък, искри полетяха като светулки в ранното вечерно небе. В далечината светлините на Линеш като че ли горяха още по-ярко и той чуваше музика, примесена с множество гласове, които се извисяваха в празнична гълчава.
— След всичко, което направихме за тях — каза на Плюй. — Война, чума и месеци страх. Трудно е да повярваш, че се радват на заминаването ни.
Ако Плюй разбираше нещо от ирония, го изрази със силно раздразнено пръхтене и отмятане на глава.
— Чакай. — Вейлин хвана юздите и ги свали, а след това и седлото от гърба му. Освободен от това бреме, Плюй затича сред дюните, като риеше пясъка с копита и тръскаше глава. Вейлин го гледаше как си играе в прибоя, докато небето потъмняваше и ярката пълна луна се издигна да обагри дюните в познато сребристосиньо. „Като снежни преспи посред зима.“
Когато и последният дневен светлик угасна, Плюй дотича обратно и спря в очакване в края на кръга светлина, хвърлян от огъня, готов за вечерния ритуал на тимарене и връзване.
— Не — каза Вейлин. — Приключихме. Време е да си вървиш.
Плюй изцвили несигурно и удари с копито по пясъка.
Вейлин отиде при него, плесна го по хълбока и отстъпи бързо, за да избегне ответния ритник. Плюй отстъпи и изцвили от гняв, оголил зъби.
— Махай се, омразно добиче! — изкрещя Вейлин и размаха ръце. — Махай се!
И конят изчезна в галоп сред облак от сребристосин пясък, и прощалното му цвилене отекна в нощния въздух.
— Не спирай, проклета кранто — прошепна с усмивка Вейлин.
Нямаше кой знае какво, с което да си запълва времето, затова седеше, хвърляше дърва в огъня и си припомняше онзи ден на бойниците на Високата твърд, когато гледаше как Дентос се приближава към портата без Норта и разбираше, че всичко ще се промени. „Норта… Дентос… Двама изгубени братя, а скоро ще загубя и още един.“
Лека промяна във вятъра донесе смътната миризма на пот и сол. Той затвори очи, заслушан в слабото скърцане на стъпки по пясъка — приближаваха се от запад, без да опитват да се прокрадват. „А и защо да го прави? Братя сме все пак.“
Отвори очи.
— Здравей, Баркус.
Баркус седна до огъня и протегна ръце към пламъците. Мускулестите му ръце бяха голи, носеше само памучна фланела и панталони, нямаше ботуши, косата му се бе слепнала от морската вода.
— В името на Вярата! — изсумтя Баркус. — Не ми е било толкова студено от Мартишката гора насам.
— Сигурно плуването е било трудно.
— И още как. Бяхме се отдалечили на три мили, докато осъзная, че си ме преметнал, братко. Наложи се доста да увещавам капитана да насочи кораба обратно към брега. — Поклати глава и от дългата му коса се разлетяха капчици. — Щял си да отплаваш за Далечния запад със сестра Шерин! Като че ли би пропуснал възможност да се жертваш.
Вейлин гледаше ръцете на Баркус и видя, че те изобщо не треперят, макар да беше толкова студено, че от устата му излизаше пара.
— Такава е била сделката, нали? — продължи Баркус. — Ние получаваме живота си, а те получават теб?
— И принц Малциус се връща в Кралството.
Баркус се намръщи.
— Жив ли е?
— Спестих истината, за да измъкна всички ви от града.
Баркус изсумтя отново, после попита:
— Кога ще дойдат за теб?
— На зазоряване.
— Значи има достатъчно време да си починем. — Откачи секирата от гърба си и я остави на пясъка. — Колцина мислиш, че ще пратят?
Вейлин сви рамене.
— Не съм ги питал.
— Срещу нас двамата по-добре да пратят цял полк. — Погледна озадачено Вейлин. — Къде е мечът ти, братко?
— Дадох го на губернатор Аруан.
— Не е най-умната идея, която ти е хрумвала. А как смяташ да се биеш?
— Не смятам. Ще се съобразя с обещанието на краля и ще се предам на алпиранците.
— Те ще те убият.
— Не мисля. Според Петата книга на кумбраелския бог ми предстои да убия още много хора.
— Пфу! — Баркус плю в огъня. — Пророчествата са боклук. Суеверия за богопоклонниците. Ти им отне Надеждата и те ще те убият, разбира се. Въпросът е само колко дълго ще го правят. — Погледна Вейлин в очите. — Не мога да стоя отстрани и да гледам как те отвеждат, братко.
— Тогава си върви.
— Знаеш, че не мога. Не мислиш ли, че вече загубих достатъчно братя? Норта, Френтис, Дентос…
— Спри! — Острият глас на Вейлин проряза нощта.
Баркус се дръпна, разтревожен и слисан.
— Братко, аз…
— Просто спри. — Вейлин гледаше лицето на мъжа пред себе си с цялата щателност, на която бе способен, търсеше някаква пукнатина в маската, някакво трепване на загубено самообладание. Но маската беше съвършена, непроницаема и вбесяваща. Вейлин се помъчи да потисне гнева си — знаеше, че той ще го погуби.
— Чакал си толкова дълго. Защо не ми покажеш истинското си лице? Тук, в края, какво значение има?
На лицето на Баркус се изписа безупречен израз на смутена загриженост.
— Вейлин, какво ти става?
— Капитан Антеш ми каза нещо преди да си тръгне. Искаш ли да го чуеш?
