Баркус разпери неуверено ръце.
— Ако желаеш.
— Изглежда, Антеш не е истинското му име. Което не е много изненадващо, сигурен съм, че много от кумбраелците, които наехме, са използвали фалшиви имена, или от страх заради престъпно минало, или от срам, че приемат парите ни. Изненадващото беше, че и двамата сме чували другото му име преди.
Все още никакво пропукване в маската. Все още нищо освен загрижеността на един истински брат.
— Брен Антеш някога бил фанатичен роб на своя бог — продължи Вейлин. — Набожността му била толкова голяма, че го карала да убива и да събира около себе си други, които също жадували да почетат бога, проливайки кръвта на еретиците. С времето ги отвел в Мартишката гора, където повечето от тях умрели от нашите ръце. Това го накарало да се усъмни във вярата си, да изостави своя бог, да приеме златото на краля и да го даде на семействата на загиналите си хора, а после да потърси смъртта в една чужда война, като през цялото време се мъчел да забрави името, което си бил спечелил в Мартиш — Черната стрела. Брен Антеш някога е бил Черната стрела. И ме уверява, че нито той, нито някой от хората му е притежавал документи за свободно преминаване от васалния си лорд.
Баркус мълчеше, лицето му бе съвсем безизразно.
— Помниш ли документите, братко? — попита Вейлин. — Документите, които откри в трупа на убития от мен стрелец. Документите, които ни накараха да започнем война с Кумбраел.
Беше само малка промяна в наклона на главата, дребно изместване в положението на раменете, нова извивка на устните, но изведнъж Баркус изчезна като дим, отнесен от вятъра. Когато заговори, Вейлин не се изненада да чуе познат глас, гласа на двама мъртъвци.
— Наистина ли мислиш, че ще служиш на Огнена кралица, братко?
Сърцето на Вейлин се сви. Беше таил крехката надежда, че може да греши, че Антеш е лъгал и че брат му още е благородният воин, отплавал със сутрешния отлив. Сега него го нямаше и бяха само двамата, сами на брега с бързо приближаващата се смърт.
— Казаха ми, че имало и други пророчества — отвърна той.
— Пророчества ли? — Създанието, някога било Баркус, се изсмя презрително. — Знаеш толкова малко! Всички вие, които записвате непохватните си опити за мъдрост и ги наричате свещени писания, докато те всъщност са бълнуванията на лудите и жадните за власт.
— Изпитанието на пущинака. Тогава ли го обсеби?
Създанието с лицето на Баркус се ухили.
— Той толкова отчаяно искаше да живее… Откриването на Дженис беше животворен дар за него, но братското му чувство бе прекалено силно и не можа да се насили да направи необходимото.
— Намерил е замръзналото тяло на Дженис, без плащ.
Създанието се засмя отново, с дрезгав хриплив смях, наслаждаваше се на жестокостта си.
— Тялото и душата му. Дженис беше още жив, полумъртъв от студ, но още дишаше и умоляваше шепнешком Баркус да го спаси. Разбира се, той не можеше да направи нищо, а беше гладен. Гладът причинява странни неща на човек, напомня му, че все още е само животно, което има нужда да се храни, а плътта си е просто плът. От изкушението му призля, гладът го тласна отвъд границата на лудостта, така че той излезе в снега и легна там да умре.
„Хентес Мустор, Едноокия, мъжът, изгорил дома на Ам Лин — всички те са се озовавали близо до смъртта.“
— Смъртта е твоят портал!
— Те ни зоват, през омразната пустота, жалният зов на душа, намираща се близо до смъртта, като загубено агънце, привличащо вълк. Не всички могат да бъдат завладени, само онези, в които има семенце злоба и притежават дара на силата.
— У Баркус нямаше злоба.
Още един злъчен кикот.
— И да има човек без злоба в сърцето, още не съм го срещал. Баркус беше скрил своята толкова дълбоко, че почти не знаеше, че е там. Тя разяждаше душата му като червей в очакване да бъде нахранена, в очакване на мен. Ставаше дума за баща му, разбираш ли, за бащата, който го бе отпратил, защото го мразеше и му завиждаше за дарбата му. Беше видял чудните неща, които може да прави момчето с метала, и жадуваше за тази сила. Винаги е така с онези от нас, които притежават някакви дарби. Не си ли съгласен, братко?
— През цялото време ли си бил в него? Всяка дума, изречена оттогава, всяко дело, всяка добрина. Не мога да повярвам, че всичко това си бил ти.
Създанието сви рамене.
— Вярвай в каквото искаш. Те се приближават до смъртта и ние ги завладяваме, и от този момент са наши. Знаем каквото знаят и те, това много улеснява поддържането на маската.
Кръвната песен зашепна, със слаба, но разтърсваща нотка.
— Лъжеш. Хентес Мустор не беше изцяло в твоя власт, нали? Затова го уби преди да успее да ми каже какви лъжи си му нашепвал с гласа на неговия бог. А когато дойде за аспект Елера, беше завладял грима мъже, но те нападаха поотделно. Без съмнение работата ти с аспект Корлин в дома на Четвъртия орден е отслабила способностите ти. Не мисля, че можеш да контролираш изцяло повече от един ум едновременно, и се обзалагам, че хватката ти върху него може да бъде разрушена.
Създанието наклони главата на Баркус.
