— Добра работа, братко. — Създанието, било някога Баркус, оголи изцапаните си с кръв зъби в гримаса на безгранична злоба. — Може би следващия път, като ме убиеш, ще нося лицето на някой, когото обичаш дори повече.
Секирата беше лека, неестествено лека, и издаде съвсем слаб съсък, когато Вейлин я завъртя и разсече кожата и костите също толкова лесно, както и въздуха. Главата на някогашния му брат се търкулна на пясъка.
Вейлин хвърли секирата настрани и издърпа Белег от гаснещия огън. Хвърли пясък върху димящите му изгаряния и разкъса ризата си, за да притисне парцали върху дълбоките му рани. Белег изскимтя и езикът му близна немощно ръката на Вейлин.
— Съжалявам, гламаво псе. — Очите на Вейлин бяха замъглени от сълзи, а гласът му накъсан от хлипове. — Съжалявам.
Погреба ги отделно. По някаква причина така му се струваше редно. Не изрече никакви думи над Баркус, защото знаеше, че брат му е умрял преди години, пък и така или иначе не бе сигурен дали ще може да ги изрече, без да се почувства лъжец. Слънцето изгряваше. Той вдигна секирата и отиде до водата. Сутрешният прилив настъпваше бързо, вълните връхлитаха с рев откъм носа. Вейлин претегли секирата в ръка и се изненада, че отвращението му е изчезнало — каквото и Мрачно петно да бе носила, изглежда, се бе разпръснало със смъртта на нейния създател. Сега беше просто метал. Фино изработен и блестящ на слънцето, но все пак просто метал. Запрати я в морето колкото можеше по-далече — гледаше я как блести и се премята преди да цопне във водата.
Изми се в прибоя, а после тръгна към Линеш. Мина около час, докато стигне до уреченото място. Седна и зачака.
Докато седеше, кръвната песен се надигна в нова мелодия, много по-силна и по-ясна. Мислите се въртяха в главата му и той откри, че музиката се променя заедно с тях: стана скръбна, когато си спомни за последното скимтене на Белег, величава, когато преиграваше в ума си битката със създанието, било някога Баркус; и с тази музика дойдоха образи, звуци, чувства, които знаеше, че не са негови. Разбра, че за първи път наистина владее песента си, че най-после пее.
Някъде, на място, което не беше място, нещо пищеше, молеше за прошка някаква невидима ръка, която въздаваше наказание от безбрежна болка, болка от милосърдие или злост.
В един дворец далеч на север млада жена съчиняваше приветствието, с което щеше да посрещне брат си при неговото завръщане, грижливо изпипана реч, съчетаваща с майсторска точност скръб, съжаление и вярност. Щом остана доволна, младата жена остави перото на масата, поиска от камериерката си да ѝ донесе нещо освежително и когато се увери, че е сама, зарови съвършеното си лице в ръцете си и заплака.
На запад друга жена се взираше в просторен океан и отказваше да плаче. Държеше две дървени блокчета, увити във фино извезан копринен шал. Под нея морето блъскаше по корпуса на кораба и вдигаше пръски пяна. Ръката я сърбеше да хвърли вързопчето във вълните, в гърдите ѝ гореше гняв, сурова болка, от която не можеше да избяга и която пораждаше омразни мисли. Жаждата за отмъщение бе непонятна за нея, никога досега не я бе изпитвала. Зад гърба ѝ се разнесе вик на болка, тя се обърна и видя моряк, който бе паднал от въжетата, стискаше счупения си крак и ругаеше на неразбираем за нея език.
— Не мърдай! — каза му тя и отиде при него, като преди това прибра блокчетата и шала в гънките на плаща си.
На борда на друг кораб, плаващ през друг океан, седеше младеж, мълчалив и неподвижен, лицето му беше безизразна маска. Въпреки неподвижността си той всяваше страх в екипажа: заповедите изрично сочеха, че да пробудят интереса му би означавало бърза смърт. Макар че младежът бе неподвижен като статуя, белезите по гърдите му под ризата горяха в жестока агония.
Вейлин съсредоточи песента в една-единствена чиста нота и я запрати през пустините, джунглите и океана, който ги делеше: „Ще те намеря, братко.“
Младежът се напрегна за миг, което предизвика боязливи погледи у онези, които го пазеха, а после се върна към предишното си неподвижно, безизразно състояние.
Видението избледня, песента заглъхна и Вейлин остана да седи под палещото слънце.
В маранята на изток се вдигаше прашен облак, който скоро се превърна в група ездачи начело с Великия прокурор Велсус. Препускаха, жадни да приберат наградата си.
Янус Ал Ниерен — крал на Обединеното кралство.
Малциус Ал Ниерен — син на Янус, принц на Кралството, наследник на трона.
Лирна Ал Ниерен — дъщеря на Янус, принцеса на Кралството.
Кралик Ал Сорна — Първи меч на кралството, бивш Военачалник на кралската армия.
Вейлин Ал Сорна — син на Кралик, брат от Шестия орден.
Алорнис Динал — незаконородена дъщеря на Кралик.
Ванос Ал Мирна — Меч на кралството, Върховен лорд на Северните предели.
