Вейлин протегна месото към Белег и той го грабна и го глътна.
— Учителю, защо ги наричат робски хрътки?
— Воларианците имат роби, много роби. Ако някой избяга, го връщат и му отрязват кутретата. Ако избяга пак, пускат робските хрътки. И те го връщат, само че в коремите си. Не е лесно за куче да убие човек. Хората са по-силни, отколкото предполагаш, и по-коварни от всяка лисица. За да може едно куче да убие човек, трябва да е силно и бързо, но също така и хитро и свирепо, много свирепо.
Белег легна в краката на Вейлин, положи глава на ботушите му и запотупва по пода с опашка.
— Изглежда съвсем дружелюбен.
— За теб. Но не забравяй, че е убиец. С тази цел е отгледан.
Инструктор Чекрил отвори едно отделение на кучкарника.
— Ще го приютим тук — каза през рамо. — Доведи го ти, че иначе няма да остане.
Белег се подчини, последва Вейлин и се завъртя веднъж, преди да легне на сламата.
— Ще трябва да го храниш — продължи Чекрил. — И да му чистиш също. Два пъти дневно.
— Разбира се, учителю.
— Освен това ще му трябват и много упражнения. Не мога да го извеждам с другите кучета, защото ще ги избие.
— Ще се грижа за него, учителю. — Вейлин потупа Белег по главата и това предизвика атака от облизвания, която го събори на земята. Момчето се засмя и обърса лигите от лицето си. — Чудех се дали ще му зарадваш, учителю. Мислех, че може да го убиете.
— Да го убием? Не, в името на Вярата! Ковачът ще изхвърли ли един прекрасен меч? Ще го ползвам за разплод, ще ми направи множество кученца. Надявам се да са силни като него, но по-лесни за дресировка.
Вейлин остана в кучкарника още час, за да нахрани Белег и да се увери, че той ще свикне с новото си жилище. Когато си тръгна, скимтенето на кучето беше ужасно жалостиво, но Чекрил го убеди, че животното трябва да свикне, и Вейлин не погледна назад, макар че Белег започна да вие.
Всички бяха изтощени. Вейлин разказа пръв за изпитанието си. Кейнис, също като него, не изглеждаше заслабнал: бе намерил убежище в хралупа на един древен дъб, но бил нападнат от разярена сова. Дентос, който по принцип не беше много охранен, бе видимо мършав след седмицата, изкарана на корени и няколко птички и катерички, които бе успял да улови. Също като инструкторите, Вейлин и Кейнис не бяха особено впечатлени от историята му. Сякаш трудностите бяха подхранили безразличието им.
— Какво е робска хрътка? — попита Кейнис.
— Воларианско куче — отвърна Дентос. — Гадни животни. Не стават за боеве, защото се обръщат срещу стопаните си. — Обърна се към Вейлин и го изгледа с внезапен интерес. — Донесе ли някаква храна?
Замълчаха. Кейнис точеше ловджийския си нож, а Дентос гризеше сушеното еленско, което Вейлин бе скрил под наметалото си. Ядеше на малки хапки, защото знаеше, че празният му стомах не може да понесе много.
— Не мислех, че ще издържа — каза Дентос. — Наистина си мислех, че ще умра.
— Никой от братята, с които тръгнах, не се е върнал — отбеляза Вейлин. — Инструктор Хутрил каза, че е заради бурята.
— Започвам да разбирам защо в Ордена има толкова малко братя.
Следващият ден бе най-лекият от цялото им време в Ордена. Вейлин очакваше, че ще се върнат към суровите тренировки, но Солис запълни сутринта с уроци по езика на жестовете. Вейлин откри, че способностите му са се подобрили след краткия контакт с Ерлин и Села, макар и не с много — все още бе далече от майсторството на Кейнис. Следобеда тренираха с мечове. Инструктор Солис показа ново упражнение, в което ги замеряше с гнили плодове и зеленчуци, а момчетата трябваше да се бранят с дървените си мечове. Беше миризливо, но приятно. По-скоро игра, за разлика от обичайните тренировки, които оставяха синини и разкървавени носове.
Вечеряха в неловка тишина. Столовата беше по-тиха от обичайно, а множеството празни места сякаш потискаха наченките на разговор. По-големите момчета ги гледаха кои със симпатия, кои с мрачна насмешка, но никой не коментираше отсъстващите. Беше като след смъртта на Микел, но в по-голям мащаб. Някои момчета бяха загинали, други още не се бяха върнали и напрежението от вероятността да не се появят беше ужасно.
След вечерята се върнаха в кулата.
Стъмни се, а още не бе дошъл никой. Вейлин започна да изпитва тежкото чувство, че от тяхната група са оцелели само те. Баркус повече нямаше да ги разсмива. Нито пък Норта щеше да ги отегчава с разказите за баща си. Перспективата беше определено плашеща.
Готвеха се да лягат, когато откъм каменното стълбище се чуха стъпки и тримата замръзнаха в трепетно очакване.
— Залагам две ябълки, че е Баркус — каза Дентос.
— Готово — прие Кейнис.
— Здрасти! — поздрави ги оживено Норта, щом влезе, и стовари екипировката си на леглото. Беше отслабнал повече от Вейлин и Кейнис, но не чак толкова изтерзан като Дентос, а очите му бяха зачервени от изтощение. Въпреки това изглеждаше весел, даже триумфиращ.
— Баркус тук ли е? — попита той, докато се събличаше.
— Не. — Кейнис се усмихна на Дентос, който направи гримаса.
Вейлин забеляза нещо ново у Норта, докато той сваляше ризата си — огърлица от дълги лъскави нокти, — и попита:
— Намери ли я?
