На лицето на Норта се изписа задоволство — смесица от триумф и очакване.
— Мечи нокти. — Вейлин се възхити на пренебрежителния коментар и си помисли колко ли часа е репетиран. Реши да изчака Норта да разкаже сам, но Дентос развали нещата.
— Намерил си огърлица от мечи нокти? Голяма работа. Обрал си някой окаян замръзнал в бурята глупак!
— Не. Направих я от ноктите на мечка, която убих.
Продължи да се съблича, като се правеше на незаинтересован от реакцията им, но Вейлин ясно виждаше колко се наслаждава на момента.
— Да бе! Намерил си я умряла — засмя се Дентос.
Норта сви рамене.
— Ако искаш вярвай. За мен няма значение.
Настъпи тишина. Въпреки очевидното глождещото ги любопитство Дентос и Кейнис отказваха да зададат неизбежния въпрос. Моментът се проточи и Вейлин реши, че е твърде уморен, за да чакат, и каза:
— Моля те, братко. Разкажи ни как уби мечката.
— Със стрела в окото. Беше си харесала един елен, който улових. Не можех да го допусна. Който ви каже, че мечките спят през зимата, лъже.
— Инструктор Хутрил казва, че се будят само когато са принудени. Явно си се натъкнал на много необичайна мечка, братко.
Норта го изгледа странно. Със студено превъзходство, което бе обичайно, но и разбиращо, което не беше.
— Признавам, че съм изненадан да те видя тук, братко. В гората срещнах трапер, грубоват човек, а и пияница, струва ми се. Разказа ми много новини от широкия свят.
Вейлин не каза нищо. Беше решил да не разказва за кралската услуга на баща му, но явно Норта нямаше да му остави избор.
— Военачалникът е напуснал поста си — каза Кейнис. — И ние чухме.
— Според някои помолил краля за дар, да върнат сина му от Ордена — добави Дентос. — Но при положение, че Военачалникът няма син, как да бъде върнат?
„Те са знаели. Знаели са още откакто се върнах. Затова бяха толкова тихи. Чудели са се дали ще се махна. Явно инструктор Солис им е казал, че оставам.“ Зачуди се дали е възможно нещо в Ордена да остане тайна.
— Може би — заговори Норта, — ако Военачалникът имаше син, той щеше да е благодарен за възможността да избяга оттук и да се върне в комфорта на семейството си. Това е шанс, който ние останалите няма да получим.
Възцари се тишина. Дентос и Норта се гледаха гневно, а Кейнис потръпваше от неудобство. Накрая Вейлин заговори:
— Трябва да е било страхотен изстрел, братко. Да уцелиш окото на мечката. Тя нападаше ли?
Норта стисна зъби, за да овладее гнева си, и отвърна:
— Да.
— Тогава ти прави чест, че не си трепнал.
— Благодаря, братко. А ти какво ще разкажеш?
— Срещнах двама бягащи еретици, мъж и жена. Жената имаше способността да изкривява хорските умове. Убих две волариански робски хрътки и прибрах третата. О, и се запознах с брат Тендрис и брат Макрил, те преследват Отричащи.
Норта хвърли ризата си на леглото и сложи мускулестите си ръце на кръста си. Самоконтролът му беше похвален, лицето му почти не издаваше разочарование, но Вейлин го виждаше. Това трябваше да е триумфалният му миг — беше убил мечка, а Вейлин напускаше Ордена. Един от най-сладките моменти в краткия му живот. Вместо това Вейлин бе отхвърлил шанса да се махне, нещо, за което Норта копнееше, а приключенията му караха тези на Норта да бледнеят. Вейлин беше поразен от физиката му. Норта беше само на тринайсет, но се виждаше какъв мъж ще стане: изваяни мускули и красиви черти. Син, който щеше да накара баща си, министъра, да се гордее с него. Ако беше извън Ордена, животът му щеше да е изпълнен с жени и приключения под одобрителния поглед на двора. Вместо това беше обречен на война, мизерстване и служба на Вярата. Живот, който не бе избрал сам.
— Одра ли я? — попита Вейлин.
Норта се намръщи и го погледна с гневно объркване.
— Какво?
— Одра ли мечката?
— Не. Бурята се развихряше, а не можех да я мъкна до заслона, затова ѝ отрязах лапите, за да взема ноктите.
— Мъдро решение, братко. И впечатляващо постижение.
— Не знам — обади се Дентос. — Според мен орловата сова на Кейнис също е попадение.
— Сова? — каза Вейлин. — Аз доведох робска хрътка.
Продължиха да се заяждат добронамерено още известно време. Даже Норта се включи — отбеляза колко е изпосталял Дентос. Отново бяха братя, но все още не всичките. Легнаха си по-късно от обикновено. Искаше им се да изчакат следващия, но умората взе връх. Вейлин спа без сънища, но се събуди стреснато и инстинктивно посегна за ловджийския си нож. Спря, когато видя момчето на съседното легло.
— Баркус? — попита сънено.
Чу се само тихо изръмжаване; Баркус не помръдна.
— Кога се прибра?
Не последва отговор. Баркус седеше неподвижно, а мълчанието му бе смущаващо. Вейлин се надигна и попита:
— Добре ли си?
Пак тишина. Вейлин се зачуди дали да не извика инструктор Солис, но накрая Баркус проговори:
