Баркус изглеждаше смутен и отвърна с кратка, сдържана усмивка, преди да се обърне и забързано да излезе.
— Мамка му! — въздъхна Дентос. Понатрупаната му увереност се бе стопила.
— Дръж се, братко. — Вейлин го потупа по рамото. — Скоро ще свърши. — Тонът скриваше безпокойството му. Притесняваше се от държането на Баркус, напомняше му на мрачните изражения на по-големите, когато станеше дума за изпита. Докато се чудеше защо изпитанието предизвиква такива мрачни емоции, си спомни думите на инструктор Грейлин: „Никое друго изпитание не разголва така душата.“
Стегна се и приближи вратата, а в главата му се прескачаха стотици въпроси. „Запомни, Карлист е третият аспект на Ордена, не вторият. Честа грешка, заради убийството на предшественика му само два дни след като заема поста.“ Пое си дъх, за да спре треперенето на ръцете си, завъртя тежката месингова дръжка и влезе.
Стаята беше малка, съвсем обикновено помещение с нисък таван и тясно прозорче. Имаше свещи, но те не успяваха да разведрят потискащата обстановка. Зад голяма дъбова маса седяха трима души с раса, различни от неговото тъмносиньо, които очевидно не бяха от Шестия орден. Безпокойството на Вейлин премина в нова насока и той не успя да потисне потръпването си. „Що за изпитание е това?“
— Вейлин — започна една от изпитващите, руса жена със сива роба. Усмихна му се топло и посочи стола пред масата. — Заповядай, седни.
Той се стегна и тръгна към стола. Тримата го наблюдаваха мълчаливо, давайки му шанс да ги огледа на свой ред. Едрият мъж, със зелена роба, беше дебел и плешив, с рехава брада. Не можеше да се сравнява с инструктор Грейлин, защото не притежаваше вродената му сила. Розовото му месесто лице лъщеше от пот, а челюстите му мърдаха — дъвчеше нещо. А, да — на масата, до лявата му ръка, имаше купа с череши, а червеникавите му устни подсказваха, че често посяга към нея. Гледаше Вейлин със смес от любопитство и очевидна надменност. Обратно, другият мъж, с черна роба, беше слаб, та дори мършав, но бе също толкова плешив. Изражението му бе по-притесняващо от това на дебелия. Носеше същата сурова маска на фанатична отдаденост като брат Тендрис.
Но вниманието на Вейлин беше привлечено от жената в сиво. Изглеждаше на трийсет и няколко, ъгловатото ѝ лице беше миловидно и смътно познато. Косата ѝ бе златиста. Но най-интригуващи бяха очите ѝ, светли и пълни с топлота и съчувствие. Напомняше му за бледото лице на Села и добротата, която бе видял в нея, когато тя се сдържа да го докосне. Но Села беше изплашена, а му се струваше, че никога няма да види тази жена толкова уязвима. В нея имаше сила. Същата сила, която имаше в аспекта или в инструктор Солис. Беше му трудно да откъсне очи от нея.
— Вейлин — каза тя. — Знаеш ли кои сме ние?
Той реши, че няма смисъл да гадае.
— Не, милейди.
Дебелият изръмжа и лапна една череша.
— Поредното неуко пале — каза, докато мляскаше. — Не учат ли тази малки диваци на нещо друго освен да се колят?
— Учат ни да защитаваме вярващите и Кралството, сър.
Дебелакът спря да дъвче и надменността му се смени с гняв.
— Ще видим какво знаеш за Вярата, младежо.
— Аз съм Елера Ал Менда — каза русата жена. — Аспект на Петия орден. Това са моите братя аспекти Дендриш Хендрил от Третия орден — тя посочи дебелия мъж в зелено — и Корлин Ал Сентис от Четвъртия орден. — Слабият мъж в черно кимна и се навъси още повече.
Вейлин се смути от величайшата компания. Трима аспекти в една стая, събрани заради него! Знаеше, че трябва да се чувства поласкан, но усещаше само смразяваща несигурност. Какво щяха да питат трима аспекти от други ордени за историята на неговия?
— Чудиш се за прилежно научените факти за изумителната история на Шестия орден с безбройните му кръвопролития. — Дендриш Хендрил, дебелият, изплю костилката в изящно бродирана кърпичка. — Инструкторите ви заблудиха, момче. Няма да питаме за отдавна мъртви герои и битки, които е по-добре да останат забравени. Не това познание търсим.
Елера Ал Менда завъртя глава и се усмихна на колегата си.
— Мисля, че трябва да обясним изпитанието по-подробно, скъпи братко.
Дендриш Хендрил присви очи и не отговори, а посегна за нова череша.
— Изпитанието на познанието — продължи Елера, обръщайки се към Вейлин, — е уникално с това, че всички братя и сестри от различните ордени трябва да го преминат. Това не е тест на сила, умение или памет. Това е изпитание на самопознанието. За да служиш на ордена си, трябва да имаш не само умения с оръжията, също както служителите на моя трябва да умеят и друго освен да лекуват. Душата определя кой си ти, тя те напътства в службата на Вярата. Това изпитание ще покаже, на нас и на теб, дали познаваш естеството на душата си.
— И не се опитвай да лъжеш — намеси се Дендриш Хендрил. — Тук не можеш, а ако пробваш, ще провалиш изпита.
Несигурността на Вейлин се задълбочи. Лъжите го пазеха в безопасност. Лъженето се бе превърнало в необходимост за оцеляване. Ерлин и Села, вълкът в гората, нападателят, когото беше убил. Тайни, забулени в лъжи. Той кимна, опита се да се пребори с паниката и отвърна:
