— Разбирам, аспект.
— Не, момче. Готов си да надрискаш гащите. Направо го подушвам.
Усмивката на аспект Елера трепна леко, но тя задържа вниманието си.
— Страх ли те е, Вейлин?
— Изпитанието почна ли, аспект?
— Почна от момента, в който влезе в стаята. Отговори, ако обичаш.
„Не можеш да лъжеш.“
— Притеснявам се. Не знам какво да очаквам. Не искам да напускам Ордена.
— По-скоро те е страх да застанеш пред баща си — изсумтя Дендриш Хендрил. — Мислиш ли, че ще се радва да те види?
— Не знам — отвърна честно Вейлин.
— Баща ти искаше да се върнеш — каза Елера. — Това не ти ли показва, че го е грижа за теб?
Вейлин се размърда от неудобство. Избягваше и потискаше спомените за баща си от толкова време, че му бе трудно да издържи този разпит.
— Не знам какво показва. Почти не го познавах и преди да дойда тук. Често го нямаше. Сражаваше се за краля, а когато си беше вкъщи, рядко говореше с мен.
— Значи го мразиш? — попита Дендриш Хендрил. — Това е разбираемо.
— Не го мразя. Не го познавам. Не е от моето семейство. То е тук.
Слабият мъж, Корлин Ал Сентис, проговори за пръв път. Гласът му беше груб и дрезгав.
— Убил си човек, по време на Изпитанието на прехода. — Трескавите му очи се втренчиха в очите на Вейлин. — Хареса ли ти?
Вейлин се вцепени. „Те знаят! Какво ли още знаят?“
— Аспектите обменят информация, момче — каза Дендриш Хендрил. — Това е в основата на Вярата. Обединение в целта, обединение в доверието. На това се крепи държавата ни. Добре е да го запомниш. И не се бой, мрачните ти тайни са в безопасност при нас. Отговори на аспект Сентис.
Вейлин си пое дъх и се опита да успокои тежко тупащото си сърце. Замисли се за Изпитанието на прехода, за избръмчаването на тетивата, което го бе спасило от стрелата на убиеца, за отпуснатото, безжизнено лице на мъжа. Как му се догади, докато отрязваше оперението на стрелата…
— Не. Не ми хареса.
— Съжаляваш ли? — настоя Корлин Ал Сентис.
— Той искаше да ме убие. Нямах избор. Не мога да съжалявам, че съм останал жив.
— Значи само за това те е грижа? — попита Дендриш Хендрил. — Да останеш жив?
— Грижа ме е за братята ми, за Вярата, за Кралството… — „За Села, отричащата вещица, и за Ерлин, който ѝ помогна да избяга. Но не мога да кажа, че ме е грижа за теб, аспект.“
Напрегна се, очаквайки порицание или наказание, но аспектите не казаха нищо, а само размениха неразгадаеми погледи. „Те могат да усетят, че лъжеш. Но не и мислите ти.“ Можеше просто да скрие някои неща, без да лъже. Мълчанието щеше да бъде негов щит.
Беше ред на аспект Елера и въпросът ѝ беше по-тежък от предишните.
— Помниш ли майка си?
Неудобството на Вейлин внезапно се смени с гняв.
— Забравяме за семейните си връзки, щом постъпим в Ордена…
— Не бъди нагъл, момче! — скара му се аспект Хендрил. — Ние питаме, ти отговаряш. Това е положението.
Вейлин стисна зъби до болка, за да не отговори гневно. След това процеди, като се мъчеше да овладее емоциите си:
— Разбира се, че помня майка си.
— И аз я помня — каза аспект Елера. — Беше добра жена, която жертва много, за да се омъжи за баща ти и да те роди. И тя като теб бе избрала живот в служба на Вярата. Беше сестра от Петия орден, високо уважавана заради лечителските си умения. Беше глава на нашата обител и един ден можеше да стане аспект. Тръгна с кралската армия по време на първия кумбраелски бунт. Запозна се с баща ти, когато той беше ранен в битка. Докато се грижела за него, се влюбили и след това тя напусна ордена, за да се омъжи. Знаеше ли това?
Вейлин само поклати глава. Беше смаян. Спомените от детството му бяха мъгляви и нарочно потискани, но понякога имаше подозрения за различния произход на родителите си. Двамата просто бяха различни, дори в начина, по който говореха: баща му говореше като селяк, за разлика от прецизната реч на майка му. Освен това баща му нямаше обноски и често зарязваше ножа и вилицата, ядеше с ръце и се смееше на забележките на съпругата си. „Моля те, скъпи. Това не са ти казармите.“ Но никога не си бе представял, че и тя е служила на Вярата.
— Ако беше още жива — върна го към реалността гласът на аспект Елера, — щеше ли да ти позволи да се обречеш в служба на Ордена?
Изкушението да излъже беше твърде силно. Знаеше какво би казала майка му, как би се чувствала да го види в това расо, с ръце и лице, насинени от тренировки, и как щеше да я заболи. Но ако го кажеше, щеше да стане истинско и нямаше да може да се скрие от него. Знаеше, че това е капан. „Искат да излъжа. Искат да се проваля.“
— Не — отвърна той. — Тя мразеше войната. — Ето. Живееше живот, който майка му не би искала в никакъв случай, и петнеше паметта ѝ.
— Тя ли ти каза?
— Не, каза го на баща ми. Не искаше той да заминава на война срещу мелденейците. Каза, че вонята на кръв я отвращава. Нямаше да иска подобен живот за мен.
— Това как те кара да се чувстваш? — настоя Елера.
Вейлин откри, че отговаря, без да мисли.
— Виновен.
— И въпреки това остана, макар да имаше възможност да напуснеш.
— Усещах, че е необходимо да съм тук. Трябваше да остана при братята си. Да науча това, което ще ми даде Орденът.
— Защо?
