Страхът и объркването ми отслабват и отстъпват място на отново надигнала се похот. Ръката ми се плъзва към тялото й и разбирам, че е гола. Спускам ръка върху путката й. Мокра е. Пъхвам пръст вътре и масажирам клитора й с мокрия му връх. Тя се поразмърдва и изстенва тихо. Търкам я още малко и тя неволно разтваря крака. Не бива така. Леко пъхвам вътре два пръста. Соковете й са гъсти и застояли. Оставям пръстите си неподвижни вътре и мастурбирам с другата си ръка. Свършвам мощно и това я разбужда. Въздъхва сърдито и се обръща, като се освобождава от пръстите ми. Аз също изръмжавам в отговор и се отпускам замаяна на възглавницата.
Когато се събуждам, вече е сутрин — осъзнавам това постепенно и с ужас, който се врязва в съзнанието ми. През една дупка на пердето прониква ослепителна светлина, която ме принуждава да се пъхна под завивките. Там долу мирише. Аз мириша. Навън градът все още спи. По улиците няма движение и шум. Гърлото ме боли и изпитвам враждебност към тялото до себе си. Тежката й миризма ме отблъсква. Отмятам завивката и бързо я оглеждам. Косата върху челото й е влажна, а гримът й е размазан върху възглавницата. По-стара е поне с десет години, отколкото изглеждаше снощи. На светлината, проникваща през пердето, забелязвам раничка върху напуканата й долна устна. Отдръпвам се ужасена — как, по дяволите, пропуснах това снощи? Колебливо се измъквам от леглото и се замъквам в банята. Сигурно точно така се чувстват женените мъже, когато се събудят след пиянска нощ с някоя брантия — тази остра смес от вина и отвращение. Радиаторът е направил джинсите ми твърди като картон. Надявам блузката, която намирам под тях, обезцветена, но топла и суха. Маратонките ми жвакат, а пуловерът и дънковото ми яке вонят като мокро куче. Отпивам портокалов сок от една назъбена картонена кутия и оливам брадата си. Забелязвам пакет цигари сред сметките в една фруктиера, и ги забърсвам.
На улицата от светлината главата ми започва да блъска като с чук зад очите. Това е моментът на прелестното нищо между зората и изгрева, когато вчера и днес са на еднакво разстояние.
Вчера беше пълна гадост.
Профуках парите си за цяла седмица заради преживяване, след което се чувствам необичана и употребена. Отблъснах Били и се направих на глупачка. Имам две ненаписани есета, с които закъснявам вече два дни, и не си направих труда да звънна на татко, за да му кажа, че няма да спя у дома. Бръквам в джоба си и установявам, че имам предостатъчно пари за такси, обаче вместо това решавам да повървя, за да прогоня вчерашния ден от тялото си.
По това време на годината Принсес Авеню е зашеметяващо. Листата започват да се втвърдяват и да капят, а есенният въздух е прояснил и пречистил всичко. Дъхът ми излиза на пара пред мен и се налага да духам в шепите си, за да не измръзнат. Вървя по тревистата централна лента, която не след дълго ще се напълни с възрастни мъже от Ямайка, потънали в спокоен размисъл, всички до един с блеснали очи и с добронамерени усмивки, скрити под прошарени сребристи бради. Сцената ме изпълва с вълна на носталгия и внезапно се сещам какво толкова ми харесва в Токстет. Това място си има собствени закони. Каквито и планове и нововъведения да бъдат наложени на Ливърпул 8, хората от този квартал няма да им обърнат никакво внимание и ще продължат да си живеят постарому. Тия хора тук са твърдоглави — няма никакво съмнение. Джейми, Били, Шон и Лиъм, дори господин и госпожа Кийли, всички те притежават непоклатимо достойнство и са най-страхотните личности, които познавам. Дори скапаният Шон е десет пъти по-очарователен от Джако.
Питам се какво ли е означавала изминалата нощ за нея. Сабрина! По-вероятно е някоя Манди или Мишел. Съчувствам й. Чувствам се зле, задето я бях притиснала, докато тя се мяташе и се бореше за глътка въздух. От окото ми се стича сълза и замръзва на бузата ми.
Вървя по Девъншир Роуд, но вместо да завия наляво към къщи, поемам надясно по Адмирал Стрийт към дома на семейство Кийли. Спотайвам се на тротоара пред дома им. Колата му е на алеята, а всички прозорци са заскрежени. Вземам камък, който е достатъчно лек, но и достатъчно тежък. Прозорецът на спалнята му е точно срещу мен. Още една сълза се стича по лицето ми. Това е лошо. Не може да бъде по-зле. Пускам камъка на земята, пъхвам ръце в джобовете си и се завъртам на пети.
Градът бавно се разбужда. Светлината е мътна и се колебае кое лице да покаже най-напред. Когато отново завивам по Принсес Авеню, слънцето започва да кърви над катедралата и новият ден нахлува. На улицата спира микробус на „Ехо“ и отвътре изхвърчава пакет сутрешни вестници. Животът продължава. Отклонението до дома на Джейми потъва във вчерашния ден. Още една сълза се отронва от очите ми и аз изведнъж се прекършвам. Вървя и плача, разтърсвана от силни и бурни ридания. Не заради снощи. Не заради Джейми. Плача заради нещо друго. Плача заради себе си.
