Виждам го на първата страница на „Ехо“. Татко се прибира от работа и вижда, че лицето на сина му стърчи от пощенската кутия. Това направо ще го съсипе. Първородният му син. Наркоман. А мама ще си изплаче очите, докато рови из нещата ми в стаята и търси завещанието, което е написано на осемнайсет, и донорската ми карта, а после ще намери всичките ми списания, видеокасетите и изкуствения член, който купих на Ан Мари за Деня на влюбените, обаче ме досрамя да й го дам, а след това ще го покаже на татко и двамата ще решат, че е мой. На първородния им син. Наркоман и педал.
Опитвам се да вдигна глава от скута си. Изведнъж усещам ръцете на Мили върху себе си, разтрива бедрата ми, прогонва страховете ми и ме надървя страхотно, обаче след това музиката спира и отново ме сграбчва паниката.
Трябва да изляза.
— Просто седни и не се панирай, Джейми — казва тя и ме дърпа надолу.
— Не, трябва да се махна от тук, Мили. Свърши се, момиче.
— Всичко ще се оправи след няколко секунди. Преживяваш точно същото, което аз преживях преди малко. Облегни се назад и му се наслади. Не го потискай.
— Честно? Наистина ли се почувства така преди малко, или го казваш, за да ме предпазиш?
— Да! А ти изчезна в тоалетната. Имах чувството, че ще трябва да се покатеря на прозореца, защото нямаше да мога да мина покрай бара. Тия хапчета наистина са съвсем чисти, това е. Точно такива трябва да бъдат. Просто им се наслади, миличък.
Паниката малко ме поотпуска, обаче след като сядам и се опитвам да си прочистя главата, отново се разпадам. Така, ето това е, мамка му.
— Трябва да се махна от тук, Мили. Моля те. Нека да излезем.
— Джейми? Ще се оправиш. Ето, ще ти поръчам едно бренди и ще се оправиш.
— Ако си ми приятелка, веднага ще ме изведеш от тук!
Въздухът е студен и отрезвителен и ме измъква от вцепенението на хапчето. Влизаме в колата, спускаме седалките до долу и се изтягаме. Очите на Мили са започнали да се въртят, все едно отново ще се отнесе, обаче тя явно не се притеснява, когато изгуби контрол. Помня как в „Стейт“ винаги трябваше да я вдигам от пода и да я влача до дансинга, за да й попреча да се отнесе. Тя много би се радвала да прекара цялата вечер под масата, а някакъв потен мераклия да разтрива врата й.
Стисва ръката ми и промърморва нещо. Аз я стискам в отговор, затварям очи и се предавам на великолепното усещане.
Тя отново ме стисва, по-силно.
— Пусни малко музика — моли ме.
Вдигам ръка от скута си, все едно е от олово, и пускам радиото. Колата внезапно се изпълва с дърдоренето на сърдити уелски гласове. Мили подскача и пищи:
— Какво става, мамка му?
Притиска ръка към гърдите си, а аз се заливам от смях.
— Тъпак. Смъкна ни. Пусни малко музика, преди да съм получила инфаркт.
Захилвам се още по-силно.
— Джейми, пусни скапаната музика, че ще получа удар.
Вземам стар албум на „Министри“ от таблото, пъхвам касетата в уредбата и сащисан наблюдавам как тялото й откликва на ритъма на музиката. Физиономията й примира, замаяна от кеф. Ритъмът добива мелодия и изведнъж ужасно ми се приисква да потегля. В нощта. Без определена посока. Просто да лъкатуша из пейзажа, а музиката да ни пронизва целите.
Ръката ми е в скута на Мили. Карам като луд. Луната е синкаво петно на тъмните пасища на небето. От лявата ни страна Уелс препуска край прозорците. Осеяни със стада поля се вливат в сребристосиния залив на хоризонта. Правя завой. Коремът ми се продънва. Отдясно разораните кадифени ниви се сливат в едно и хукват към огромната планина, чиито азбестови върхове блещукат, топят се и се плъзгат на бледата лунна светлина.
Ръцете и краката ми са омекнали.
У мен се надига бурна наркотична обич. Еуфорията се плъзва ту натам, ту насам. Без посока. Блуждаещо желание.
Лицето ми е застинало във вкоравена усмивка. В главата ми нахлуват мисли и се пръсват на цветни парченца. В колата отекват акорди на пиано. Нахлуват ударните. Удоволствието намира ритъма си. Усилвам музиката. Втривам мелодията в бедрото на Мили и туптенето на сърцето й се плъзга надолу, за да я посрещне. У нас пулсират прелестни усещания и отекват в телата ни, все едно сме слети в едно.
Главен път с коли, които виждам ту ясно, ту размазано. Удоволствието вече не е толкова силно. Музиката се е отдръпнала от мен и мелодията се носи от тонколоните, а не от гърдите ми. Не усещам езика си. Навеждам огледалото, за да видя дали не съм си го отхапал. Още си е там. Мили е будна, зениците й са разширени и съвършено черни.
— Добре дошла отново.
— Тук съм, обаче откъде? — отговаря тя.
Музиката отново става част от мен, в слабините ми пласт след пласт се трупа мелодично удоволствие, избухва и се втвърдява, втечнява се и ме блъска.
