Създателят на знаменития литературен герой Арсен Люпен, МОРИС ЛЬОБЛАН, член на Френската академия, е роден на 11 декември 1864 г. в Руан, старата столица на Нормандия. Баща му имал малка корабостроителница и искал синът му един ден да поеме нейното ръководство, затова го изпраща в Манчестър и Бернил да учи езици и право. Но кръвта на италианските прадеди в жилите на младежа надделява и той избягва в Париж, посвещава се на литературата и публикува за първи път в "Je sais tout" ("Зная всичко"), за да се роди Арсен Люпен. Редом с него започва кариерата си и сестра му, актрисата и певицата Жоржет Льоблан. Метерлинк написва много от драмите си за нея. Тя е първият читател на първия роман на брат си — "Арсен Люпен, джентълменът крадец". С него е поставено началото на "трилъра". При Льоблан проблемът е не да се открие, а да се залови престъпникът — нещо, което не може да стори полицията. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа. По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение при сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян. "ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ"
Раймонд се ослуша. Отново дочу шума тъй ясно, че можеше да го отличи от всеки друг шум в нощната тишина, но все пак твърде слабо, за да определи откъде идва, отблизо или далече, от замъка или вън от него, откъм затънтените кътчета на парка.
Стана, отвори напълно открехнатия прозорец. Лунната светлина си почиваше върху спокойния пейзаж от поляни и храсталаци, върху трагичните силуети на развалините на някогашното абатство: счупени колони, разбити сводове, портики и подпори. Слаб вятър се носеше над всичко това, като се промъкваше между голите и неподвижни клони на дърветата и люлееше току-що развилите се листа.
И изведнъж същият шум…
Идваше отляво, от горния етаж, откъм салоните, разположени в западното крило на замъка.
Побиха я тръпки. Облече се и взе кибрита.
— Раймонд… Раймонд…
Слаб глас, приличен на въздишка, я викаше от съседната стая, вратата на която стоеше открехната. В момента, когато тръгна пипнешком нататък, от стаята излезе братовчедка й Сюзън.
— Раймонд, чули?…
— Да… ти не спиш ли?
— Струва ми се, че ме събуди кучето… оттогава мина доста време… Но то вече не лае… Колко ли е часът?
— Около четири.
— Слушай! Някой ходи в салона.
— Нали баща ти е там, Сюзан?
— Той спи до малкия салон.
— Там е и господин Дювал…
— Той е в другия край на замъка.
Колебаеха се какво да направят. Да повикат ли някого? Не смееха, плашеха се дори от собствения си глас. Сюзан се приближи до прозореца и извика:
— Гледай… някакъв човек край басейна.
Човекът бързо се отдалечаваше. Носеше под мишница нещо голямо, което не можаха да видят какво е. Човекът мина край стария параклис и се запъти към вратата на оградата. Тя се оказа отворена и човекът внезапно изчезна в мрака, без да се чуе скърцане на резета.
— Той е излязъл от салона — прошепна Сюзан.
Погледнаха през прозореца. Видяха изправена стълба, опряна на първия етаж. Слаба светлина осветявате каменния балкон. Втори човек, който също носеше нещо, прескочи през балкона, слезе по стълбата и изчезна по същия път.
Изплашена, разтреперана, Сюзан падна на колене и промълви:
— Трябва да викаме за помощ…
— Кой ще дойде? Баща ти ли?… Ами ако горе има някой и го нападне?
— Може да предупредим слугите… твоят звънец е свързан с техния етаж.
— Да… това не е лоша идея. Дано само дойдат навреме! Раймонд потърси край леглото електрическия звънец и натисна копчето. Горе се чу звън.
Зачакаха. Тишината ставаше ужасна; дори вятърът не поклащаше вече листата на дърветата.
— Страх ме е… страх ме е… — непрекъснато повтаряше Сюзан.
Изведнъж над главите им се чу шум от борба, трясък от съборени мебели, викове, зловещо стенание, предсмъртно хъркане на човек, когото душат…
Раймонд се спусна към вратата, но Сюзан отчаяно се вкопчи в ръката й.
— Не… не ме оставяй… страх ме е.
Раймонд я отблъсна и изскочи в коридора, последвана от нея, като залиташе от едната стена към другата и викаше. Стигна до стълбата, изкачи се по нея, спусна се към вратата на големия салон и изведнъж спря на прага като закована. Сюзан се притисна зад нея. На три крачки пред тях стоеше човек с фенер в ръка. Той насочи светлината към момичетата, заслепи ги, разгледа бледите им лица, а след това със спокойни движения взе каскета си, приближи се до балкона, учтиво кимна и изчезна.
Сюзан се втурна първа в малкия будоар, който отделяше големия салон от стаята на баща й. Ужасна гледка смрази кръвта й. Под лунната светлина се виждаха две тела, проснати на пода. Девойката се наведе над едното от тях.
— Татко!… Ти ли си?… — извика тя, обезумяла от страх. След миг граф Дьо Жевър се надигна и изрече тихо:
— Спокойно… не съм ранен… А Дювал? Жив ли е? Ножът?… Ножът?
В този момент дойдоха слугите със свещи. Раймонд се наведе към другото тяло и позна Жан Дювал, секретар и доверен човек на графа. Лицето му носеше вече отпечатъка на смъртта.
Раймонд се изправи, взе от закачените на стената оръжия една пушка и излезе на балкона. Видя човека край развалините на стария манастир. Вдигна пушката, спокойно се прицели и стреля. Човекът падна.
— Улучихте го! — извика един от слугите и се затича нататък.
— Не. Виктор, той става… Идете при вратичката. Той може да избяга само оттам.
Виктор излезе бързо. Преди да стигне до парка, човекът пак падна. Раймонд повика другия слуга.
— Албер, виждате ли го ей там, при голямата аркада?…
— Да, пълзи в тревата…
— Следи го оттук.
— Не може да ни избяга. Надясно от развалините има открито поле…
— А Виктор пази вратата отляво — Раймонд взе пак пушката.
— Не отивайте там, госпожице!
— Напротив, ще ида — отвърна тя с решителен глас и махна с ръка. — Оставете ме да правя, каквото намеря за добре… Имам още един куршум…
След миг Албер я видя да отива към развалините. Извика й от прозореца:
— Раненият се завлече зад аркадата. Вече не го виждам… Внимавайте, госпожице…
