— Тази сутрин ли? Какво ми дрънкате? Това е невъзможно, защото снощи е бил намерен в парка. Следователно е бил купен по-рано.
— Тази сутрин, тъй ми каза шапкарят.
Всички се объркаха. Поразен, следователят се мъчеше Да разбере как стоят нещата. Изведнъж скочи, озарен от някаква идея.
— Повикайте файтонджията, който ни докара тази сутрин! Полицаите бързо отидоха в конюшнята. След малко се върна само единият от тях.
— Къде е файтонджията?
— Обядвал в кухнята и… след това изчезнал.
— Заедно с файтона?
— Не. Заел от коняря велосипеда под предлог, че ще посети някакъв роднина в Увил. Ето каскета и палтото му.
— Но той не е заминал гологлав, нали?
— Не, извадил от джоба си каскет от жълта кожа и го нахлупил.
— От жълта кожа? Не е възможно, защото той е тук!
— Наистина, но неговият бил като този. Помощник-прокурорът се усмихна.
— Да… Два каскета… Единият, който представлява единствената улика, е заминал върху главата на фалшивия файтонджия, а другият, който не ни трябва, е в ръцете ни. Тарикат! Добре ни изигра!
— Заловете го! Доведете го тук! — развика се господин Фийол.
— Той е вече далече — забеляза помощник-прокурорът.
— Трябва да бъде заловен, колкото и да е далече.
— Вярно, господин следовател, но все пак аз мисля, че усилията ни трябва да бъдат съсредоточени тук. Прочетете тази бележка, което намерих в палтото на файтонджията.
И помощник-прокурорът подаде на господин Фийол листче, сгънато на четири. На него с груб почерк с молив пишеше следното:
„Тежко и горко на госпожицата, ако е убила шефа ни!“
Това съобщение предизвика силно вълнение.
— Предупредени сме! — промърмори помощник-прокурорът.
— Господин графе, моля да не се безпокоите — каза следователят. — А вие още по-малко, госпожице. Полицията е тук и аз отговарям за вашата сигурност. А колкото до вас, господа — обърна се към двамата репортери, — разчитам на вашата дискретност. Само на мен дължите присъствието си на това следствие и зле ще ми се отплатите, ако…
Изведнъж млъкна, поразен от някаква мисъл, погледна младите хора, приближи се до единия от тях и попита:
— В кой вестник работите?
— В „Журнал дьо Руан“.
— Имате ли служебна карта?
— Ето я.
Документът се оказа напълно редовен. Господин Фийол се обърна към другия репортер:
— А вие, господине, от коя редакция сте?
— Боже мой, аз пиша в много вестници…
— Служебната ви карта?
— Нямам.
— Как така?
— За да ви издаде една редакция карта, трябва редовно да работите в нея, а аз съм само сътрудник. Предлагам материали в различни вестници, които ги публикуват или връщат обратно, според обстоятелствата.
— В такъв случай името ви? Документите ви?
— Името ми няма нищо да ви подскаже, а пък документи нямам в себе си.
— Нямате ли нито един документ, чрез който да се установи занятието ви?
— Аз нямам професия.
— Но най-после, господине — рязко извика следователят, — предполагам, че няма да поддържате инкогнитото си, след като с хитрост проникнахте тук и узнахте някои неща.
— Позволете да ви напомня, господин следовател, че нищо не ме попитахте, когато влязох тук, и затова не можах нищо да ви кажа. Освен това не предполагах, че следствието е тайно, защото мнозина участваха в него… дори и един от виновниците.
Говореше спокойно и много учтиво висок, слаб младеж, облечен скромно. Имаше розов цвят на лицето като младо момиче, широко чело, коса алаброс и светла неравна брада. Живите му очи светеха проницателно. Не изглеждаше смутен и през всичкото време се усмихваше без каквато и да е ирония. Господин Фийол го гледаше с нарастващо недоверие. Двамата полицаи се приближиха. Младежът се засмя.
— Господин следовател, явно ме подозирате…
— Стига! Името ви?
— Изидор Ботрьоле.
— Професия?
— Ученик в лицея Жансон дьо Сайи. Господин Фийол широко отвори очи от учудване.
— Какво ми пеете? Ученик…
— В лицея Жансон, улица Помп №…
— Вие се подигравате с мен! Тази игра трябва да свърши!
— Вашето учудване ме поразява. Какво ми пречи да бъда ученик в лицея Жансон? Може би брадата ми? Успокойте се, тя е фалшива.
Изидор Ботрьоле дръпна брадата си и лицето му стана още по-младежко и розово. При това се засмя, като показа ред бели зъби.
— Сега убедихте ли се? Искате ли още доказателства? Ето писмата на баща ми. Вижте адреса: Изидор Ботрьоле, ученик в лицея Жансон.
— Какво правите тук?
— Уча се.
— За това има учебни заведения… Например вашето.
— Вие забравяте, че днес сме двайсет и трети април и сме във великденска ваканция. А пък аз мога да използвам свободата си, както искам.
— Ами баща ви?
— Баща ми живее далече, в Савоя. Той сам ме посъветва да предприема едно малко пътуване по брега на Ламанш.
— С фалшива брада?
— О, не! Това е моя собствена идея. В лицея много приказваме за разни тайнствени приключения и четем детективски романи, в които хората се дегизират. Поисках да се позабавлявам и си турих фалшива брада. Мислех, че никой няма да ме познае, и минах за репортер от парижки вестник. Вчера се запознах със събрата ми от Руан. Той ми разказа за произшествието в Амбрюне и дори любезно ми предложи да го придружа.
