— Всъщност нито за момент не съм се и съмнявал. Знаете ли, че е починал вследствие счупване на врата?
— Трябва да е паднал наистина много лошо — забелязах аз съчувствено.
Де Грааф допи коняка си и стана.
— Не ви познаваме лично, майор Шърман, но вие работите достатъчно отдавна в „Интерпол“ и сте спечелили достатъчно солидна репутация в Европа, за да не са ни известни вашите методи. Бих искал да ви напомня, че това, което е подходящо за Истанбул, Марсилия или Палермо — да не изброявам повече, — не върви изобщо в Амстердам.
— И дума да няма, отлично сте информирани — вметнах аз.
— Тук, в Амстердам, всички ние сме подчинени на закона. — Нищо чудно да не бе чул забележката ми. — Включително и аз. Вие също не правите изключение.
— Нито пък очаквам подобно нещо — казах непорочно аз. — Затова ще действуваме съвместно. Целта на моята мисия… Впрочем кога мога да поговоря с вас?
— Утре в канцеларията ми, в десет часа. — Огледа ресторанта без въодушевление. — Сега едва ли е най-подходящото време, пък и точно тук…
Повдигнах въпросително вежда.
— В хотел „Рембранд“ — натърти де Грааф — подслушват така умело, че славата му вече има международен мащаб.
— Учудвате ме — отвърнах аз.
Де Грааф се отдалечи. Недоумявах как си обяснява избора ми да отседна тъкмо в „Рембранд“.
Канцеларията на полковник де Грааф ни най-малко не приличаше на хотел „Рембранд“. Макар и просторно, помещението беше безцветно, голо и функционално, мебелирано предимно със стоманеносиви картотеки, освен една стоманеносива маса и няколко стоманеносиви стола, които бяха твърди като стомана. Ала ако не друго, този декор поне помагаше на човек лесно да се съсредоточи върху пряката си работа — нямаше какво да разсее нито ума, нито окото. След десетминутен предразполагащ разговор сега двамата с де Грааф събирахме мислите си, за да преминем към по-сериозни въпроси, въпреки че на него, струва ми се, това се удаваше повече, отколкото на мен. Миналата нощ до късно лежах буден в леглото си, пък и без това никога не съм се чувствувал във форма в десет часа сутринта при студено и ветровито време.
— Всички наркотици — започна де Грааф, — разбира се, ние се борим срещу всички наркотици — опиум, коноп, амфетамин, ЛСД, СТП, кокаин, амилацетат, — каквито и да са, майор Шърман, ние се борим срещу тях. Всички те разрушават човешкия организъм. Но в настоящия момент нашите усилия са насочени най-вече срещу едно наистина убийствено вещество — хероина. Съгласен ли сте с мен?
— Съгласен.
Този отговор бе произнесен от дълбок и режещ глас, обадил се зад мен. Обърнах се и в рамката на вратата видях висок мъж с добре скроен тъмен костюм, хладни проницателни очи и приятно лице с подчертан професионален израз, което обаче твърде бързо би могло да загуби приятния си вид. Изключено бе да се сгреши професията му. Пред мен стоеше полицай, и то не за пренебрегване.
Новодошлият затвори вратата и приближи към мен с лека, пружинираща стъпка на човек, доста по-млад от четирийсет и пет години, на колкото бе той в най-добрия случай. Протегна ръка и каза:
— Ван Гелдер. Чувал съм много хубави неща за вас, майор Шърман.
Последната реплика ме накара да размисля за секунда, но реших да се въздържа от коментар. Усмихнах се и стиснах ръката му.
— Инспектор ван Гелдер — представи го де Грааф — е шеф на нашия отдел за борба с наркотиците. Той ще работи заедно с вас, Шърман. Ще ви оказва максимално съдействие.
— Искрено се надявам, че ще свършим добра работа заедно. — Ван Гелдер се засмя и седна. — Кажете ми, докъде сте стигнали при вас? Смятате ли, че ще съумеете да унищожите снабдителната мрежа в Англия?
— Да, смятам. Разпространяването се извършва по отлично организиран канал, с отлично взаимодействие и почти без никакви разклонения — именно благодарение на това успяхме да идентифицираме немалко техни посредници и неколцина от главните им пласьори.
— Значи, можете да унищожите мрежата, но не искате. Оставяте ги да си разиграват коня на воля, така ли?
— Нямаме друг избор, инспекторе. Хубаво, ще ги изловим, но следващата мрежа, която създадат, ще бъде така умело замаскирана, че никога няма да я открием. А при сегашното положение можем да ги хванем, когато пожелаем. Далеч по-важно за нас е да открием по какъв начин стоката прониква до тях и кой я доставя.
— И вие предполагате — естествено, щом сте тук, — че доставките изхождат оттук? Или някъде наоколо?
— Не наоколо. Тук. И не предполагам, а съм сигурен. Осемдесет процента от хората, които са под наблюдение — имам пред вид пласьорите и техните посредници, — поддържат връзки с тази страна. По-точно с Амстердам — това важи за почти всички. Едни имат роднини тук, други — приятели. Някои пък идват в командировка или за празник. Цели пет години сме събирали това досие.
— За тъй нареченото „тук“ — засмя се де Грааф.
— За Амстердам, да.
— Има ли копия от това досие? — попита ван Гелдер.
— Само едно.
— При вас?
— Да.
— У вас?
— В единственото безопасно място. — Почуках с пръст челото си.
