— О, нищо. Просто имам халюцинации — каза де Грааф радушно.
— Любопитно ми е защо вратата към канцеларията им трябва да бъде от стомана и да има брава с часовников механизъм. Любопитно ми е също така какво търсят тия хиляди библии в склада им. — Премълчах миризмата на коноп, както и дебнещия човек зад куклите. — Ала в действителност най-много ме интересува списъкът на техните доставчици.
— Пълномощно за обиск може да се издаде под всякакъв претекст — каза де Грааф. — Лично аз ще ви придружа. Не се и съмнявам, че утре сутринта ще обясните по-подробно вашето любопитство. А сега за колата. Ван Гелдер даде една отлична идея. Специална полицейска кола, снабдена с всичко от радиотелефон до белезници, но на вид досущ като такси, ще бъде тук след две минути. Да се движиш с таксиметров автомобил, сам разбирате, не е без известни проблеми.
— Ще гледам да съм колкото се може по-незабележим за околните. Нещо друго за мен?
— Също след две минути. С колата ви ще дойдат и сведенията от Архива.
Две минути минаха и върху бюрото на де Грааф бе положена папка. Той запреглежда книжата.
— Астрид Лемей. Това е истинското й име и навярно звучи доста странно. Баща — холандец, майка — гъркиня. Бащата е бил вицеконсул в Атина, сега — покойник. Местонахождението на майката е неизвестно. Възраст — двайсет и четири години. Не се обвинява в нищо, но и почти нищо не се знае за самата нея. Трябва да се признае, че миналото й е някак смътно. Работи като компаньонка в нощния клуб „Балинова“ и живее в малък апартамент наблизо. Има само един известен роднина — брат. Джордж, двайсетгодишен. А! Това може да ви заинтересува. Джордж е прекарал шест месеца в кафеза.
— Заради наркотици?
— Нападение и опит за ограбване, много аматьорско изпълнение, както личи. Допуснал е грешката да нападне цивилен детектив. Заподозрян в наркомания — навярно се е опитвал да открадне пари, за да си купи нещичко. Това е всичко. — Насочи поглед към друг лист. — А това МОО — 144, което ми дадохте, е радиосигналът на белгийски каботажен кораб, на име „Мариане“, който трябва да пристигне утре от Бордо. Разполагам с доста способен персонал, нали?
— Да. По кое време пристига?
— По пладне. Ще го обискираме ли?
— Няма да открием нищо. Но, моля ви, нека вашите хора да не се навъртат много-много нататък. Някакви предложения за другите две числа?
— Никакви. Нито за 910020, нито за 2797. — Млъкна замислен. — А не би ли могло да бъде два пъти 797, ето така — 797797?
— Би могло да бъде всякак.
Де Грааф извади телефонен указател от едно чекмедже, после го остави и вдигна телефона.
— Телефонен номер 797797 — рече той. — Проверете кой е собственикът му. Веднага, ако обичате.
Докато звънне телефонът, не разменихме нито дума. Де Грааф изслуша кратката информация и върна слушалката на мястото й.
— Нощният клуб „Балинова“ — рече той.
— Способният персонал има шеф-ясновидец.
— И докъде ще ви отведе моето ясновидство?
— До нощния клуб „Балинова“. — Изправих се на крака. — Полковник, не мислите ли, че физиономията ми е твърде лесна за идентифициране?
— Вашето лице не се забравя. Особено белезите ви. Не мисля, че вашият специалист по пластична хирургия действително се е постарал.
— Напротив, постара се даже много. Да скрие почти пълното си невежество в областта на пластичната хирургия. Имате ли случайно някакъв кафяв грим в това управление?
— Кафяв грим? — Де Грааф премигна срещу мен, после се разсмя от все сърце. — О, не, майор Шърман! Ще се маскирате! В днешно време? Та Шерлок Холмс е мъртъв от толкоз години.
— Ако притежавах поне половината количество сиви клетки, които Шерлок е имал — казах натъртено аз, — сега нямаше да ми трябва никаква маскировка.
Погледнато отвън, жълточервеното такси, което ми дадоха, по нищо не се отличаваше от най-нормален опел, но с подобрение в двигателя. Също така вътре имаше маса допълнителни приспособления: при натискането един бутон на покрива можеше да изникне сирена и въртяща се полицейска лампа, а отзад се появяваше осветен знакът „стоп“; под предната седалка видях да има въжета, портативни аптечки с всичко необходимо за първа медицинска помощ, както и цилиндри сълзлив газ; в джобовете на вратата се натъкнах на белезници, а какво имаше отзад, само един бог знае. Не ме интересуваше особено много. Исках единствено бърза кола и вече разполагах с такава.
Спрях в забранената за паркиране зона пред нощния клуб „Балинова“, точно под носа на един униформен и въоръжен полицай. Той кимна едва забележимо и се отдалечи с умерена крачка. Види се, познаваше тия полицейски таксита и нямаше желание да обяснява на възмутеното гражданство защо един таксиметров шофьор може да извършва нарушение, за което те автоматично биват наказвани с глоба.
