— Разбира се, разбира се. — Де Грааф още веднъж продължително изгледа висящата кукла, сякаш не можеше да откъсне очите си от нея, на края тръсна поривисто глава и ни поведе по стъпалата към входа на склада. Някакъв портиер ни отведе до втория етаж и оттам до канцеларията в дъното, чиято стоманена врата, за разлика от последния път, когато бях тук, сега бе гостоприемно разтворена.
В остър контраст със самия склад канцеларията беше просторна, подредена, модерна, комфортна — застлана с красив килим, боядисана в преливащи се жълти тонове и обзаведена със скъпа, най-съвременна скандинавска мебел, по-прилягаща за някоя разкошна гостна, отколкото за търговска канцелария в пристанищния район. Двама мъже, седнали в дълбоки кресла зад големи тапицирани с кожа бюра, станаха вежливо на крака и поканиха де Грааф, ван Гелдер и мен да седнем в други, също тъй удобни кресла, докато те останаха прави. За мен това бе добре дошло, понеже по този начин получавах възможност да ги разгледам по-подробно, а те бяха необикновено сходни по външност и заслужаваха да се разгледат. Ала само няколко секунди успях да се наслаждавам на топлото им посрещане.
— Забравих да свърша една много важна работа — обърнах се към де Грааф. — Трябва непременно да се обадя на един приятел.
Наистина трябваше непременно — рядко изпитвам нажежена тежест да пари стомаха ми, но случи ли ми се, гледам да взема лечебни мерки без никакво отлагане.
— Чак толкова важно, че да изскочи от ума ви? — изненада се де Грааф.
— Умът ми е зает с други неща. За това се сетих едва сега. — Говорех самата истина.
— Може би да телефонирате…
— Не, не. Трябва лично.
— Не бихте ли ми казали от какъв характер…
— Полковник де Грааф!
Той кимна разбиращо — види се, оценявайки факта, че няма да седна да споделям държавни тайни в присъствието на двамата собственици на склада, към които несъмнено хранех сериозни подозрения.
— Мога ли да взема колата ви с шофьора?
— Разбира се — съгласи се той без въодушевление.
— А бихте ли почакали да се върна, преди да…
— Искате прекалено много, майор Шърман.
— Знам. Но няма да се забавя повече от пет минути. Едва ли имаше и толкова. Накарах шофьора да спре пред първото кафене, което срещнахме, влязох вътре и поисках да използвам телефона. В ухото ми прозвуча сигналът за повикване и тутакси усетих как раменете ми се отпускат от облекчение, когато слушалката от ответната страна, след връзка с централата на хотела, бе вдигната почти моментално.
— Меги?
— Добро утро, майор Шърман. — Меги, както винаги, бе учтива и прецизна, докато аз никога не бях изпитвал по-голяма радост да чуя гласа й.
— Добре, че ви хванах. Опасявах се да не би вече да сте излезли. Белинда е там, нали? — Далеч повече се опасявах за друго, ала сега не бе моментът да й обяснявам.
— Да, още е тук — отвърна Меги спокойно.
— Искам и двете да напуснете този хотел веднага. Като казвам веднага, имам пред вид до десет минути. Пет, ако е възможно.
— Да напуснем? Искаш да кажеш…
— Искам да кажа да си съберете багажа, да платите и повече изобщо да не се вясвате нататък. Идете в друг хотел. Който и да е… Идиот, не в моя, разбира се. В някой подходящ… Взимайте таксита, колкото щете, и внимавайте да не ви следят. Обадете се в канцеларията на полковник де Грааф и оставете телефонния номер на новия си хотел. Продиктувайте числата в обратен ред.
— В обратен ред? — Меги бе слисана. — Значи, на полицията също нямаш доверие.
— Не знам какво разбираш под „също“, но нямам доверие на никого, точка. Щом се устроите, идете да потърсите Астрид Лемей. Ще я намерите у дома й — имате адреса — или в „Балинова“. Кажете й, че трябва да дойде да живее във вашия хотел, докато не й кажа, че е в безопасност да се прибере.
— Ами брат й…
— Джордж може да остане в квартирата. За него няма опасност. — Трудно ми бе да си спомня по-късно дали това твърдение представляваше шестата или седмата капитална грешка подред, която допуснах в Амстердам. — Опасност грози нея. Ако откаже да тръгне с вас, кажете й, че по мое нареждане отивате в полицията да издадете Джордж.
— Но какво да го издаваме…
— Няма какво. Обаче тя няма да знае това. Толкова е подплашена, че само като споменете думата „полиция“…
— Това е безобразно жестоко — прекъсна ме на свой ред Меги възмутено.
— Глупости! — извиках аз и треснах слушалката на мястото й.
