Хладен солен ветрец започна да подръпва наметалата им, когато доближиха дворцовия кръг откъм морето. Аркониел вдъхна дълбоко, опитвайки се да олекоти стегналата гърдите му тежест. Разминаха се с група гуляйджии. Младежът се възползва от светлината на фенерите, които носеха пажовете им, за да хвърли нов поглед към Айя. Бледото, решително лице не издаваше нищо.
След смъртта на единствената наследница на краля, жените и момичетата от управляващата династия бяха започнали да измират с тревожна бързина. Малцина в града се осмеляваха да говорят за това на висок глас, ала в твърде много случаи не чума или глад бяха отнесли клетничките до портите на Билайри.
Братовчедката на краля се бе разболяла след банкет и си бе легнала, чувствайки се зле, за да не се събуди на следващата сутрин. Друга по някакъв начин бе съумяла да падне от прозореца на кулата си. Двете дъщери на брат му се бяха удавили, когато един слънчев ден лодката им се обърнала. Бебетата на по-далечните роднини — момичетата — биваха намирани мъртви в люлките си. Кърмачките им шептяха за нощни духове. Всички потенциални наследнички на короната умираха една по една. И жителите на Еро поглеждаха нервно към полусестрата на краля и нероденото дете, което тя носеше.
Съпругът й, херцог Риус, бе петнадесет години по-възрастен от красивата си съпруга и владееше обширни земи, най-голямата от които представляваше местността Атион, на половин ден път от града. Някои казваха, че този брак всъщност целял да съчетае земите на херцога с кралската хазна, но Айя не беше на това мнение.
Съпрузите живееха в Атионския замък, когато Риус не беше нужен на двора. Но след забременяването на Ариани се бяха преместили в Еро, в къщата й край Стария дворец.
Айя предполагаше, че този избор е дело по-скоро на самия крал. Ариани бе потвърдила подозренията й при последната визита.
— Дано Илиор и Дална ни дарят със син — бе прошепнала веднъж в градината Ариани, притиснала ръце към утробата си.
Като малка Ариани обожаваше красивия си по-голям брат, на когото бе гледала дори в известен смисъл като на баща. Сега разбираше без капчица съмнение, че живее единствено по негова милост. Всяко момиче, което носеше кръвта на Герилейн, въплъщаваше заплаха за трона му, ако поддръжниците на Илиор решеха да възстановят свещената власт на Афра.
С всяка нова проява на чума или недоимък, шептенията на съмнение ставаха по-силни.
В една тъмна странична уличка край портата на дворцовите стени Айя обгърна Лел и себе си в невидимост. Аркониел се приближи към стражите привидно сам.
Въпреки късния час, наоколо все още минаваха хора, но началникът на стражата обърна специално внимание на сребърния амулет, който Аркониел носеше, и го спря.
— По каква работа си дошъл тук така късно, магьоснико?
— Очакват ме. Дошъл съм да посетя своя покровител, херцог Риус.
— Името ти?
— Аркониел от Ремаир.
Един чиновник прилежно отбеляза името му върху восъчна плочка и Аркониел пое сред лабиринта къщи и градини, съставляващи тази част на дворцовата територия. Вдясно се издигаха стените на Новия дворец, чийто строеж кралица Агналейн бе подела и сега синът й завършваше. Вляво се издигаше старият палат.
Магията на Айя бе толкова силна, че дори самият младеж не можеше да определи дали двете с вещицата още са с него, ала той не се осмели да се обърне или да им прошепне.
Домът на Ариани бе ограден със собствени стени, зад които се ширеше просторна градина. Аркониел влезе през предния вход и затвори отново веднага щом усети Айя да го докосва по ръката. Огледа се нервно, отчасти очаквайки кралските стражи да изскочат иззад дърветата. Но тук нямаше никой, отсъстваха познатите лица от охраната на херцога, нямаше дори портиер или нощен пазач. Градината бе утихнала, а въздухът беше натежал от аромата на есен.
Айя и вещицата изникнаха край него и тримата поеха към къщата. Не бяха направили и три крачки, когато рогат бухал се спусна върху някакъв плъх на не повече от десет фута от тях. Пляскайки с криле, птицата разкъса цвъртящия гризач и ги погледна с очи, които сияеха като новоизсечени златни монети. Подобни птици често се срещаха из града, ала Аркониел изпита страхопочитание. Бухалите бяха пратениците на Илиор.
— Добра поличба — промърмори Айя. Бухалът отлетя, оставяйки мъртвия плъх на земята.
Икономът на херцога, Минир, изникна в отговор на почукването й. Слаб, сериозен старец с приведени рамене, когото Аркониел винаги бе оприличавал на щурец. Той бе един от малцината, които щяха да понесат предстоящата тежест редом с господаря си.
— Слава на Творителя! — прошепна възрастният мъж, обгръщайки ръката на Айя. — Херцогът е на път да…
При вида на Лел той замлъкна. Аркониел лесно можеше да си представи какво минава през ума на иконома: вещица, нечиста, некромантка, която призовава демони и призраци.
Айя докосна рамото му.
— Всичко е наред, Минир, господарят ти знае. Къде е той?
— Горе, господарке. Ще ида да го доведа.
Магьосницата го задържа за още миг:
— А капитан Тарин?
