Трябваше да преподарят дарените на Тобин хрътки, но със сокола нямаше проблеми. Калиел прекарваше много време с Тобин, учейки го как да използва качулки, върви и свирки. За отплата Тобин му изработи красив пръстен от восък във формата на сокол с разперени криле и поръча на златар да я изработи. След това принцът бе започнал да се занимава с бижутерство — стаята му бе отрупана с парчета восък и скици. Вече познаваше половината златари в Дворцовия кръг и разглеждаше работата на гравьорите на скъпоценни камъни. Корин го наричаше Принцът артист.
Потънал в тези мисли, Ки отнасяше две полупразни сосиери в кухнята. Почти бе достигнал бюфета, когато Маго и Ариус го притиснаха. Той бързо се огледа, но Бариеус не се виждаше никъде. Готвачите и миячите на чинии бяха потънали в работа.
— Не, само ние тримата сме — каза Ариус, отгатвайки мислите му. Двамата започнаха да блъскат Ки, докато не го избутаха в един ъгъл. Момчето едва успя да остави съдовете върху маса.
— Добре сторено, голтако — озъби се Ариус.
Ки въздъхна и ги зачака да се отдръпнат, след като вече се бяха позабавлявали. Но те не го сториха.
— Да, добра работа като за конекрадски син — каза презрително Маго, без дори да си прави труда да снижава глас.
Ки усети как лицето му почервенява.
— Баща ми не е крадец.
— Не е? — Маго се опули от изненада насреща му. — Значи с теб на негодника са сложили рога. Дъртият Ларент краде конете на чичо ми от години. Всички го знаят. Той щеше да обеси брат ти Ейлън, ако той не беше избягал.
Ки стисна юмруци.
— Той не е крадец! Баща ми също не е.
— В такъв случай не ти е баща — рече Ариус, преструвайки се, че дискутира с него. — Е, негов син ли си, сър Киротиус, или не? И знаеш ли изобщо?
— Чудя се какво ли прави принцът с един измислен рицар? — каза Маго.
Ариус се приведе по-близо към приятеля си.
— Ами, знаеш какво се говори за него…
Ки не можеше да повярва на ушите си. Сега Тобин ли щяха да обиждат? И двете момчета се обърнаха и изчезнаха, преди той да е съумял да отговори.
— Какво си се зазяпал? — тросна му се току-що влезлият Чилнир. — Отнеси сливовия пай!
Чест. Ки призова гласа на Тарин в ума си, понасяйки тежкото блюдо. Оръженосецът трябва да съобразява постъпките си с честта на своя повелител. Нека тази мисъл бъде на първо място в сърцето ти — и винаги ще вършиш правилното.
Мисълта за Тарин го успокои. Озовавайки се в трапезарията, той дори не погледна към Маго и Ариус, макар разпалено да желаеше смъртта им.
Наместо това Ки насочи гнева си към тренировките. Когато му се удадеше възможност, изправяше се срещу враговете си в борба или фехтовка и оставяше на мускулите си да говорят. Останалите също бяха добри бойци. Не всеки път Ки се оказваше победител, ала скоро научиха, че е препоръчително да го отбягват.
Двамата с Тобин бяха хвалени, че не отстъпват на нито един от противниците си, с изключение на най-големите момчета. Ки смяташе, че са по-добри и от някои от тях, но Порион не им разрешаваше да премерват сили. Събираха се тълпи да гледат как новият принц се сражава. Някои от момчетата, сред които и Лута, започнаха да носят по-простовати дрехи на тренировките, макар и не толкова захабени, като коженото облекло на Тобин. Ки дори се обедини с лорд Орун и Молай по въпроса, опитвайки се да убеди Тобин да носи дрехи, подобаващи на ранга му, но последният оставаше непреклонен. Обличаше скъпи дрехи за пиршествата и когато излизаха из града, но за този въпрос не желаеше да отстъпи, дори и когато случайно дочу някакви зяпачи да казват, че не можели да го отличат от Ки по време на тренировка. Всъщност това дори го зарадва.
Много по-късно Ки щеше да разбере, че Тобин в действителност също бе разбирал и ненавиждал дребнавата злоба, насочена към тях. И бе избрал свои начини да се бори с нея.
Есента пристигна с поредица страховити гръмотевични бури, долетели откъм морето. Проблясваха мълнии, покосяващи сгради и нерядко хора. Порои се изливаха над столицата, отнасяйки отпадъците.
Мрачното време принуждаваше компаньоните да стоят затворени с дни. Фехтуваха се в залата и играеха на лудешка гоненица из коридорите — за голямо неудоволствие на онези благородници, имали нещастието да ги срещат. Неколцина от въпросните често се озоваваха в езерцето.
Корин събираше в залата жонгльори и менестрели. Канеше актьорски трупи и разпитваше хералдите за новини на всеки няколко часа. И пиеше.
Ки и Тобин проливаха пот в далеч по-тежките за тях уроци по танци, когато някакъв паж, облечен в жълтата ливрея на лорд Орун под капещото си наметало, се приближи към престолонаследника.
— Братовчеде! — викна Корин към Тобин. — Опекунът ти иска да се срещне с нас днес следобед. Смятам, че трябва да идем. Ти също, Калиел. Убеден съм, че на трапезата му ще се намери място и за теб.
