Тобин се облегна на възглавниците и се постара да не обръща внимание на миризмата, все още процеждаща се сред благоуханията.
— Какво правеше Орниъс с бедния Риско?
Ки изсумтя.
— Ти какво прави снощи, докато аз гладувах с Маго?
Тобин се замисли за дългия сив ден.
— Нищо. Но срещнах Нирин в гробницата.
— Лисичата брада? Какво искаше?
— Каза, че аз съм следващият наследник след Корин, докато той не се сдобие със собствени потомци.
Ки се обърна и го погледна замислено.
— Както се олюляваше тази вечер Корин, нищо чудно и да получиш шанс.
— Внимавай с тези шеги! — предупреди го Тобин. — Ако Гоначите те чуят… Този Нирин ме плаши. Всеки път, когато е близо до мен, го усещам как търси нещо. Сякаш мисли, че крия нещо.
— С всички се отнася така — промърмори другото момче, унасяйки се. — Като останалите бели магьосници. Не се осмелявам да се доближа до тях. Но ние пък за какво имаме да се тревожим? Няма по-верни от нас…
Той тихо захърка.
Тобин дълго време лежа буден, припомняйки си странното усещане, което бе изпитал край магьосника. Размишляваше за враговете, споменати от Нирин. Никакъв предател не се беше доближавал до него. Колкото и да му беше антипатичен червенобрадия маг, щеше да спази обещанието си, ако някой му споменеше да предаде законния владетел на Скала.
— Мислиш ли, че си е струвало? — прошепна Ки на Тобин, когато снощните гуляйджии изникнаха за сутрешния крос. Порион също ги наблюдаваше, самото въплъщение на зараждаща се буря.
Снощното повръщане очевидно не бе помогнало на Гарол. Той беше зелен като праз, но се олюляваше далеч по-нестабилно. Останалите не бяха толкова залитащи, но пък бяха умълчани. Единствено Корин, който бе изглеждал най-пиян, бе в нормалното си състояние. Но поздрави братовчед си с разкаяно изражение.
— Предполагам снощи не си ни изпроводил с особено топли мисли — рече той, поглеждайки засрамено Тобин.
— Забавлявахте ли се в града, Ваше Височество? — попита Ки.
— Този път стигнахме до портата, преди Порион да ни спипа. След тренировка ще се отправим на наказателно бдение, което да прочисти отровите от нас, както се изрази той. И за един месец на трапезата няма да има вино. — Престолонаследникът въздъхна. — Не зная защо го правя. Ще ми простиш ли, Тоб?
Тобин въобще не му беше сърдит, а умоляващата усмивка на братовчед му би разтопила река в деня на Сакор.
— Просто бих предпочел да влизаш през нормалния вход.
Корин го потупа по рамото.
— Значи се помирихме? Добре. Хайде, да се надбягваме с пипковците до храма!
Днес Тобин и Ки водеха с лекота, а Корин тичаше редом с тях, не спирайки да се смее. Тобин знаеше, че приятелят му изпитва известни съмнения относно престолонаследника, но откриваше, че харесва братовчед си въпреки лошите му черти — а същевременно и сякаш именно заради тях. Дори и пиян той не беше противен или зъл по начина на някои от компаньоните. Освен това не личеше да изпитва някакви вредни последици. Изглеждаше толкова свеж, сякаш е спал дълбоко цяла нощ.
Когато приключиха с даровете в храма, Порион ги насочи към стрелбището. Беше ясно, безветрено утро. Тобин възнамеряваше да се представи по-добре от Урманис, с когото имаха нещо като съперничество.
Но когато зае указаното си място и издърпа тетивата, болката в корема, измъчвала го през последните дни, внезапно го проряза тъй внезапно, че спря дъха му. Тобин неволно изпусна стрелата, която прелетя опасно близо над група момичета. Те се пръснаха като подплашени пилци.
— Тобин, да не би внезапно да сте ослепял? — кресна Порион, все още в лошо настроение.
Тобин се извини. Болката отмина, но го остави напрегнат и нервен.
— Какво има, диви принце? — изкикоти се Урманис, приготвяйки се да стреля. — Да не би змия да е полазила сянката ти? — Неговата стрела попадна право в сърцето на мишената.
Тобин не обърна внимание на заяждането и постави нова стрела. Ала преди да е опънал лъка, болката връхлетя отново, сграбчвайки вътрешностите му с огнени лапи. Тобин преглътна мъчително и се опита да я загърби, тъй като не желаеше да показва слабост пред останалите спътници. Прицели се и изстреля стрелата с едно плавно движение. Тогава зърна духа, застанал право пред мишената.
Братът не се бе появявал неканен от деня, в който Тобин бе намерил пръстена на майка си.
Духът промърмори нещо, но Тобин не можа да го разбере. Обхвана го нов спазъм, принцът едва можа да се задържи на крака.
— Тобин? — Урманис вече не му се присмиваше, а се беше привел, за да погледне лицето му. — Учителю Порион, мисля, че на принца му е зле!
Ки и наставникът веднага се озоваха до него.
— Просто спазъм — промълви Тобин. — Тичах много…
Порион докосна челото му.
— Нямате треска, но сте страшно блед. Нощес беше ли ви лошо?
Сега духът стоеше толкова близо, че можеше да бъде докоснат.
— Не. Заболя ме след тичането.
— Вървете да полежите. Ки, придружи принца до стаята му и се върни.
Духът остана с Тобин по целия път до стаята, наблюдавайки го с неразгадаеми черни очи.
