На следващата сутрин тя се отправи на път много рано. Оставяше зад себе си километър след километър, без да променя постоянния си, равномерен тръс. Мускулите й се движеха в безупречен ритъм. Не почиваше, нито се колебаеше. Когато видеше пътека на юг, тръгваше по нея. Когато пътят се отклоняваше от посоката, тя го изоставяше. Движеше се по невидимите пътеки на дивеча, които прекосяваха пустата степ.
Когато пътят я извеждаше в близост до градче или селски двор, тя го изоставяше веднага. Заобикаляше отдалеч къщите, за да не се мярка пред очите на хората. Щом подушеше човешки жилища, удвояваше вниманието си и се стараеше да се прикрива. Плъзгаше се напред като призрак, в сенките на гъстите храсталаци, винаги готова да изчезне между високите треви.
Най-често пътят я водеше нагоре, защото пред нея се издигаше верига сини планини. С непоколебима увереност Ласи намери най-дълбокия проход и тръгна по него. Когато денят напредна и тя се изкачи високо в планината, небето се забули с оловно сиви облаци.
Изведнъж ярка светкавица прониза тъмата, отекна глух гръм. Ласи се поколеба и изскимтя кратко и въпросително. Няма никакъв смисъл да обвиняваме кучето, че се страхува. Едно куче ни дава толкова често доказателства за смелост и кураж, че не е редно да го упрекваме, ако от време на време проявява страх. Истината е, че твърде малко колита понасят светкавиците и гръмотевиците.
Много кучета не се боят от шума. Ловните кучета дори са истински щастливи, когато загърмят изстрелите. Не е така обаче с колито. Изглежда, че тази раса, която от столетия насам придружава хората, се е научила да усеща в тези остри, груби звуци опасност и болка. А трясъкът на гръмотевицата ги кара да търсят прикритие. Те са готови да се опълчат срещу всеки враг, но не смеят да се изправят срещу опасността, която се крие в силния непонятен звук.
Затова и Ласи се колебаеше. Търкалящите се по небето гръмотевици отекваха в близките планини, скоро заваля проливен дъжд, разрази се една от страшните северно шотландски бури. Ласи положи много усилия да се пребори със страха си, но не успя. Проходът беше целият в стръмни сипеи и тя скоро намери място, където надвисналите скали образуваха сух заслон. Мушна се в една дупка, притисна гръб до скалата и зачака, докато гръмотевиците биеха оглушително и ехото им се удряше в околните планини.
Ласи беше прекъснала пътешествието си, макар и не за дълго. Когато бурята отгърмя надолу по планинската верига, тя скочи на крака. Постоя малко с високо вдигната глава, като и душеше въздуха. После отново затича напред в обичайния си лек тръс.
Дъждът и разкаляната земя изцапаха прекрасната й гъста козина. Без да обръща внимание на нищо, Ласи тичаше напред, в спокойно, равномерно темпо, все на юг, все на юг.
През първите четири дни Ласи продължи пътя си без прекъсване, почиваше само нощем, и то за малко. Трескавото й желание да се придвижи бързо на юг не допускаше появата на никакво друго чувство. На петия ден обаче кучето се изправи пред ново предизвикателство: мъчителния глад. Инстинктът за движение досега беше заличавал всяка мисъл за храна. Сега обаче гладът излезе на преден план.
Ласи нямаше трудности с намирането на вода, за да утолява жаждата си. Но набавянето на храна беше проблем, твърде далечен за живота, който беше водила досега. Откакто се помнеше, не й се беше налагало да се грижи за храната си. Тя се появяваше пред нея в точно определено време. Хората я поставяха пред муцуната й в специална чиния. Бяха положили големи усилия да й втълпят, че това е нейната част и че никога не бива да яде храна, която е захвърлена на улицата. Година след година я бяха приучвали към това и бяха постигнали успех. Не, Ласи никога не се беше грижила за прехраната си. Това беше задължение на хората.
А сега изведнъж навикът и наученото в досегашния живот се оказваха безполезни. Следобед никой човек не поставяше пред нея съдинка с ядене. Сега това благородно животно трябваше да се научи да се грижи само за себе си.
Ласи учеше добре. Тя не разсъждаваше като хората. Хората имат фантазия — те могат да си представят някакво събитие и съпътстващите го обстоятелства, още преди да се е случило. Едно куче не може да стори това — то може само да чака, докато събитията го връхлетят, и тогава да направи онова, което е във възможностите му, за да ги овладее.
Инстинктът я тласкаше да продължи пътя си на юг. Той й подсказваше как да избягва населените места, как да върви по ръба на пропастите или да се промъква по корем през откритите хълмове. Инстинктът я научи и как да си намери храна.
Когато на петия ден от пътешествието си Ласи продължаваше пътя си в обичайния бърз, лек тръс, сетивата й я предупредиха, че трябва да бъде предпазлива. Тичаше по една невидима пътечка през степта, оставена от дивеча, когато изведнъж спря. Издаде глава напред и застина неподвижна, стараейки се да разгадае със слуха и обонянието си знаците, които все още бяха съвсем слаби и един човек никога не би могъл да ги забележи.
