След като обядваха, той се облече и тръгна бавно по шосето към града, който се намираше на около пет километра разстояние.
През целия следобед жената седя в люлеещия се стол. Само понякога ставаше и отиваше до вратата, за да погледне към шосето.
Следобедът минаваше бавно. Старата жена имаше чувството, че времето просто се влачи. Когато най-после чу стъпки, вече се смрачаваше. Още преди мъжът й да е затворил вратата след себе си, тя попита:
— Е, какво стана?
— Разпитах навсякъде, Дали, наистина навсякъде, и никой дори не беше чувал за изчезнало куче.
— Тогава е наше!
Жената засия от радост и устреми поглед към легналото на пода коли. Ласи все още беше мършава, с хлътнали страни, но жената виждаше в нея само съвършеното олицетворение на расата й.
— Наша е — повтори тя. — Дадохме възможност на собственика да си я върне, но сега е наша.
— По-полека, Дали. Може пък някой ден да мине случайно покрай нас и като види кучето… Не се радвай предварително.
— Най-после е наша — повтори спокойно жената, сякаш не беше чула думите му.
През това време си мислеше, че няма да позволи на никого да мине покрай дома й и да види хубавото куче. Тя щеше да се погрижи за всичко. Кучето щеше да си стои при нея в къщичката. Нямаше да го пуска да тича навън. Не, неизвестният, така застрашителен в представите й, собственик нямаше да й го отнеме, дори ако случайно минеше покрай тях!
Ласи лежеше на килима. През трите седмици, прекарани в новия й дом, тя беше възвърнала силите си. Сетивата й се изостриха, мускулите й станаха здрави както преди.
Беше си възвърнала и някои други неща, забравени, докато беше болна и слаба. Колкото повече се възстановяваше, толкова повече те се проявяваха — и ставаха все по-настойчиви.
Основната движеща сила на живота й отново се събуди и вече не й даваше мира.
Следобед напорът на спомена ставаше особено мъчителен. Когато стрелката наближеше четири часът, нищо не можеше да я укроти.
Инстинктът за време работеше в стария ритъм.
Беше време… време… време да отиде при момчето!
Ласи скочи на крака и изтича до вратата. Изскимтя тихо и вдигна глава.
— Ела тук, Бюти! — повика я старата жена с името, което й беше избрала. — Вече излиза за днес, направи дълга, приятна разходка. Не е нужно да излизаш пак. Ела при мен и си почини.
Ласи не се подчини на заповедта. Подуши вратата, после отиде до прозореца и се изправи на задните си крака. Скочи обратно на пода и пак отиде към вратата. После се заразхожда неспокойно напред-назад, както правят животните в клетка. Това продължи безкрайно. Отиваше до вратата, обръщаше се, запътваше се към прозореца, обръщаше се, и пак към вратата. Напред-назад, напред-назад по каменния под на къщурката. Ноктите й потракваха в същия ритъм, в който щракаха иглите на старата жена.
Мина почти цял час, преди Ласи да престане да се разхожда от вратата до прозореца и обратно. Времето отмина. Тя легна отново на килима и се загледа с празни очи в огъня.
Ненапразно се казва, че животното е роб на навика. Но и животните променят навиците си. Това означаваше, че Ласи също можеше да забрави и да привикне с новия си дом. Двамата стари хора я бяха приели с безкрайна доброта и любов и я включиха без усилия в простия си живот. Тя ги слушаше, идваше, когато я викаха, позволяваше им да я милват и галят.
Но го правеше със съзнанието на куче, което има само един господар — и този господар не беше тук.
Защото Ласи не можеше да забрави. Дори напротив, колкото повече оздравяваше, толкова повече оживяваше миналото. Неспокойните разходки, които започваха в четири часа следобед, ставаха все по-продължителни, все по-възбудени.
Естествено, това направи впечатление на старите хора. Жената беше обикнала с цялото си сърце това ново същество, появило се така неочаквано в живота й. То означаваше толкова много за нея, че тя улавяше всяко ново движение и реакция на кучето. Неспокойната разходка между вратата и прозореца, която Ласи предприемаше редовно, всеки следобед, не можеше да остане незабелязана.
Жената се надяваше, да, дори беше почнала да вярва, че кучето ще забрави външния свят и ще бъде щастливо в малкия, удобен, прост свят на старата къщичка, пилетата и гъсока. Скоро обаче проумя, че надеждите й са били напразни. Когато Ласи започна да отказва храната, която й се предлагаше, старата жена разбра, че повече не може да отлага.
Една вечер седя дълго до огъня, без да проговори. Най-после тънкият й глас разкъса тишината:
— Дан!
— Какво има?
— Тя не е щастлива при нас.
— Кой не е щастлив? За кого говориш?
— Много добре знаеш за кого говоря. За Бюти. Тя не е щастлива. Съсипва се.
— Ама че глупости. Ти се занимаваш прекалено много с това куче. Всеки път, когато примигне с очи, започваш да мислиш, че има шарка или чума, или кой знае какво още.
Жената през цялото време наблюдаваше своята Бюти. След малко поклати глава.
— Не, Дан. Не съм ти казала, но последните три дни не е яла нищо.
