Без Джак в живота ми вече не се случваше абсолютно нищо. Когато дойде времето, за мен бе съвсем логично да се погрижа за баба си в последните й дни. Брат ми беше зает с живота си във Флорида, а аз така или иначе нямах живот, само библиотеката, само вечерите, в които се прибирах сама до дома. Беше мой дълг и моя отговорност след всичко, което бе направила тя за нас. Баба ми ме обичаше истински и силно, въпреки че единствените неща, което й давах в замяна на нейната привързаност, бяха пилешката супа, сандвичите с масло, английския чай с мед и лимон — пиеше чаша след чаша — и безброй книги от библиотеката. Къщата ни бе претъпкана с книги; в кухнята, под леглата, пъхнати между възглавниците — бяха толкова много, че едва ли щеше да успее да прочете всичките. Предполагам си мислех, че ако баба ми запазеше интереса си към разни неща, нямаше да умре; трябваше да остане с мен, докато прочете всички книги, които толкова много обичаше. Трябва да стигна до дъното на тази, казваше тя, сякаш книгата бе езеро или море. Мислех, че ще чете вечно, но нещата не стават по този начин.
— Трябва да се наслаждаваш на живота си — каза тя една вечер, когато й помагах да си легне и й подавах чашата с чай.
Дори пиенето на чай вече я затрудняваше. Отпиваше малки глътки, като птиче. Трябваше да подпирам главата й изправена; миришеше на лимон и прах. Имах чувството, че ще се разплача, макар това да бе невъзможно за мен. Плаченето не е като карането на велосипед; щом се откажеш веднъж от него, бързо забравяш как става. Гледай се, ако искаш, в огледалото и прави разни гримаси, режи лют лук, пускай си един след друг тъжни филми… Нищо не може отново да ти върне сълзите.
Неочакваният съвет на баба ми онази вечер ме свари напълно неподготвена. Предполагах, че поне тя разбира, че още преди години бях загубена кауза. Не заслужавах да бъда щастлива. Нима скъпата ми баба не го осъзнаваше? Вече бях минала възрастта, в която майка ми беше, когато онази нощ тръгна към своите приятелки. Коя бях аз и какво право имах да се наслаждавам на живота си?
— Винаги си толкова отрицателно настроена — каза баба ми.
— А ти си взела всички положителни гени. — Което бе удивително, като се имаше предвид състоянието й и състоянието на света въобще.
В края на болестта си обаче и баба ми се сблъска с тъгата. Плачеше насън. Не можех да понасям да гледам как страда. Оставях котката Жизел да я наглежда, свита на кълбо в болничното легло, което бях наела, и излизах навън, където можех да дишам — макар и задушния, неприятен въздух. Беше пролет и навсякъде хвърчаха борови полени; всичко бе покрито с жълтеникавозелен прах. Тази нощ си пожелах целият ми живот да бъде различен, да можех да започна отначало, в Париж или Лондон, в Италия, или дори просто отвъд реката, в Ню Йорк, където ходех на училище. Все още бях млада. Пожелах си да се отърся от старата си кожа, да си тръгна и никога, никога да не погледна назад. Но започването на нов живот не беше сред моите специалности. Смъртта беше моят талант; и преди да успея да спра, си пожелах мъките на баба ми да свършат. Исках тази дума — мъка — вече да не й тежи.
Тя умря тази нощ, докато аз спях на дивана. Котката беше до нея и когато чух Жизел да мяука, разбрах какво е станало. Брат ми нямаше да успее да дойде веднага в Ню Джърси, погребението трябваше да се отложи с няколко дена, защото точно в този период бе изпитната сесия в университета му. Нед осъзна какво ми се бе случило в мига, в който прекрачи прага на къщата. Бях като птичка, пусната от клетката си, разбрала, че не може да излети отвъд перваза на прозореца. През всички тези години планирах как напускам Ню Джърси, а сега не можех да изляза дори от дневната. Почти бях спряла да ям, хапвах само малко корнфлейкс с мляко — единственото нещо, което успявах да погълна. Не се бях къпала с дни и миришех на плесен, миризмата на унищожението и загубата. Обадих се в библиотеката и им казах, че повече няма да ходя на работа. Общуването с хора щеше да ми дойде прекалено. Всичко ми идваше прекалено. Джак ми изпрати съболезнователно писмо на полицейска бланка; пишеше, че му липсвам, повече, отколкото очаквал, и се надявал скоро да се върна на работа. Но това нямаше да стане. Едва намирах причина да се надигна от леглото и да се облека, а какво оставаше да отговарям на безсмислените въпроси на читателите ни или да правя секс на задната седалка на колата с някого, който ми бе напълно безразличен. Понякога просто си оставах с халата. Нямах желание да мия лицето си, да се погледна в огледалото, да изляза навън, да дишам.
С брат ми не бяхме водили истински разговор от години. Бяхме прекалено заети, живеехме много далече един от друг. Но след погребението приседна до мен на дивана. И той бе алергичен към котки, също като мен, и очите му вече започваха да сълзят заради Жизел.
— Това няма да доведе до нищо добро — каза ми Нед. — Не можеш да останеш тук.
