Не можех да я виня. Орлон не беше рай. Котките, освен това са създания на навика, казват, че са привързани повече към мястото, отколкото към човека. Това определено беше вярно за така наречената ми домашна любимка, която не показваше никакви признаци, че първоначалната й собственичка й липсва. Нито веднъж не беше заставала с тъжен поглед на прозореца в очакване да бъде спасена. А и защо да го прави, тя като че ли изобщо не признаваше съществуването на човешките същества. Моята награда. Моят домашен любимец.
Жизел, повиках я аз, докато бе навън в двора, но тя ме пренебрегна и само махна нетърпеливо с опашка, сякаш бях поредното от хилядите насекоми, които населяваха тежкия въздух на Орлон. Дори собствената ми котка не ме харесваше. Какво очаквах? Животът в Орлон не бе по-добър, независимо от обещанията на брат ми — бе само по-горещ, по-пълен с всякакви досадни буболечки, и най-лошото, много по-влажен от Ню Джърси. Библиотеката, в която започнах работа, не разполагаше с достатъчно средства: имаше само още една библиотекарка, Франсис Йорк, която работеше на този пост от четирийсет години и чието зрение бе почнало да се разваля — затова й бях нужна аз. Все още не бе сигурна, че можеше да ми има доверие, но трябваше да бъда нейните очи.
Ето какво заварих: повечето рафтове бяха празни, бюджетът на библиотеката бе орязан. Местните не проявяваха голям интерес към книгите. Имах повече книги в кашоните, оставени на склад в Ню Джърси, отколкото се намираха в цялата Обществена библиотека на Орлон. Нямаше компютри на разположение на клиентите, само една много стара машина на редакцията и един направо древен каталог с картони на читателите, който все още се използваше. Що се отнася до отдела за препоръки — просто нямаше такъв. След няколко седмици на работа бях получила само три обаждания по телефона: два за правилната употреба на градинската тор и едно от второкласничка, която искаше да знае кое медицинско училище бе посещавал доктор Сюс1.
Може би трябваше да излъжа моята млада читателка, но не беше в природата ми. Когато й обясних, че любимият й писател не е бил лекар, че всъщност дори фамилията му не е Сюс, тя ми затвори. Предполагам никой досега не й беше казвал, че не трябва да се доверява на думите, дори на тези в книгите.
Тъй като се намирахме в университетско градче, студентите в Орлон си имаха своя високотехнологична библиотека и нашата малка сграда бе почти невидима за тях. А понеже бюджетът ни не позволяваше снабдяването с нови издания, дори и местните не ни търсеха. Единствената активност през седмицата беше посещението на децата от детската градина, но и тази група почти се разпадна, след като прочетох приказката „Гъсарката“ от братя Грим, в която разказвачът на историята, конят на принцесата на име Фалада, продължаваше да говори, въпреки че главата му бе отрязана и висеше на стената. Франсис пое отново ролята на четец на приказки, въпреки че бе почти сляпа и трябваше да държи книгата досами носа си, за да вижда буквите. Бе любезна, но настоятелна за оттеглянето ми и аз я разбирах напълно. Смъртта беше моят талант, не общуването с жизнерадостни хлапета. С благодарност зарязах детската група, щастлива, че ще избегна общуването с шумните малки създания в четвъртък следобед.
Докато висях в библиотеката, открих, че жадувам да ми задават въпроси, свързани със смъртта. Ню Джърси започна да ми изглежда като мечта, а не като кошмар. Взирах се в телефона. Джак Лиънс ми липсваше; нашите най-продължителни, най-интимни разговори бяха свързани със заболяванията, предавани от комарите, особено западнонилската треска. Брат ми и Нина бяха заети с работата си в университета; след като ми помогнаха да се настаня в новата си къща — в която Нед бе пропуснал да спомене, че няма климатик, а само вентилатори, висящи от тавана — рядко ги виждах. Не че очаквах нещо повече, а и защо? Те си имаха свой собствен живот.
Вечер слушах радио и се забавлявах, като убивах мухи с мухогонката, която си бях купила от местното магазинче. Малко смърт у дома. Нещо, което разбирах. Нещо, в което бях добра. Убих стотици мухи за нула време. Оставях купчината мъртви тела по перваза на прозорците.
Това правех, когато се случи. Държах в ръка мухогонката, когато видях, че нещо, което приличаше на топка за тенис, приближаваше към мен. Прозорецът бе отворен, вентилаторът на тавана се въртеше, небето бе натежало от жегата. Помислих си, че сигурно някои съседски деца са метнали топка по прозорците ми. Не се интересувах от деца, независимо от каква възраст или пол бяха. Знаех какво мислят и на какво бяха способни. Бях готова да изкрещя на виновниците да се разкарат от моравата ми. Но тогава видях, че топката бе странно ярка, толкова искряща, че трябваше да замижа с очи. Когато погледът ми се отмести, видях, че пластмасовата мухогонка, която държах в ръка, гореше в пламъци и че огънят се спускаше към пода като фойерверк на 4 юли.
