— Какво си въобразявате, хлапаци? — разкрещя си тя. Обърна се към мен. — Не повярвах на очите си, когато се впусна в онези глупави каскади! — После се извърна и впери сърдит поглед в Мейсън. — А пък ти се втурна след нея, за да й подражаваш!
Исках да й възразя, че идеята за това главоломно спускане бе изцяло негова, но вече не беше важно чия е вината. Просто се радвах, че той не бе пострадал по-сериозно. Но като влязохме вътре, чувството за вина отново започна да ме гложди. Трябваше да се държа по-отговорно. Ами ако се бе наранил тежко? В главата ми се изредиха ужасяващи сцени. Мейсън със счупен крак… със счупен врат…
Къде ми беше умът? Никой не ме бе принудил да се спускам толкова опасно. Мейсън го предложи… но аз не се възпротивих. Само един Господ знаеше, че навярно трябваше да го сторя. Е, тогава може би щеше да ми се наложи да изтърпя някоя и друга подигравка, но Мейсън беше достатъчно хлътнал по мен, така че с женските си хитрини бих могла да го откажа от налудничавото му хрумване. Но бях прекалено увлечена от възбудата и риска — както когато целунах Дмитрий — и дори не се замислих за последиците, защото някъде в мен продължаваше да се спотайва онова импулсивно желание да бъда дива и безразсъдна. Мейсън също бе подвластен на подобно желание и неговото усили моето.
Вътрешният ми глас, звучащ точно като Дмитрий, отново ме скастри.
След като Мейсън се прибра без премеждия в хижата и му сложиха лед на глезена, аз понесох скиорските принадлежности, за да ги върна в ски гардероба в пристройката до главната сграда. На връщане тръгнах по друг път, а не по маршрута, който обикновено използвах. За да се стигне до входа, се минаваше през голяма тераса с богато украсен дървен парапет. Тя бе построена откъм страната на планината и оттам се разкриваше изумително красива гледка към върховете и долините наоколо — ако можеш обаче да издържиш достатъчно време при толкова ниска температура, за да се възхищаваш на гледката. Което повечето хора не успяваха.
Изкачих се по стъпалата към терасата, където изтупах снега от скиорските си обувки. Тогава ме лъхна някакъв плътен мирис, едновременно пикантен и сладък. Нещо в него ми се стори познато, но преди да го разпозная, един глас внезапно ме заговори от сенките.
— Здрасти, малък дампир.
Стреснах се и чак тогава осъзнах, че някой наистина стоеше на терасата. Някакво момче — морой — се бе облегнало на стената недалече от вратата. Поднесе цигара към устните си и дръпна дълбоко, преди да я хвърли на земята. Стъпка угарката и ми се усмихна. Ето каква беше миризмата, досетих се. На ароматните цигари „Кретек“6.
Спрях и го изгледах предпазливо, скръстила ръце пред гърдите си. Беше малко по-нисък от Дмитрий, но не толкова длъгнест както някои морои. Носеше дълго черно палто — вероятно от безумно скъпа вълна — което му стоеше изключително добре. Елегантните му кожени обувки също издаваха, че не страда от недостиг на пари. Имаше кестенява коса, която явно нарочно бе сресана така, че да изглежда рошава, а очите му бяха или сини, или зелени — нямаше достатъчно светлина, за да определя със сигурност. Доколкото видях, лицето му беше симпатично и реших, че навярно е с няколко години по-голям от мен. Изглеждаше така, сякаш току-що се прибираше от някакъв прием.
— Да? — попитах.
Погледът му се плъзна по тялото ми. Бях свикнала да привличам вниманието на момчетата морои. Но обикновено това не ставаше така очебийно. Пък и обикновено аз не се мотаех в зимна екипировка. Нито с насинено око.
Той сви рамене.
— Просто те поздравих, това е всичко.
Изчаках да каже още нещо, но той само пъхна ръце в джобовете на палтото си. На свой ред и аз свих рамене, като пристъпих две крачки напред.
— Знаеш ли, миришеш готино — внезапно заяви той. Отново се спрях и го изгледах озадачено, от което ироничната му усмивка само стана още по-широка.
— Аз… хм, какво?
— Миришеш готино — повтори той.
— Шегуваш ли се? Цял ден се потя. Сигурно мириша отвратително. — Исках да продължа по пътя си, но у този тип имаше нещо странно завладяващо. Като възбудата, която те обзема, когато летиш с влакче на ужасите. Не го намирах привлекателен сам по себе си, но внезапно се заинтересувах от разговора с него.
— Няма нищо лошо в потенето — заяви той, облегна глава на стената и зарея нагоре замислен поглед. — В този живот някои от най-хубавите неща се случват, докато се потиш. Е, ако се потиш прекалено силно и потта ти е стара и застояла, ще бъде много противно. Но у една красавица? Опияняващо. Ако можеше да подушваш нещата, както го умеят вампирите, щеше да знаеш за какво говоря. Повечето хора се обливат от горе до долу с парфюми. Един парфюм може да е добър… особено ако подбереш такъв, който да подхожда на твоята химия. Но ти специално се нуждаеш от съвсем малко. И ако смесиш около двадесет процента от него с приблизително осемдесет процента от твоята пот… ммм. — Наклони глава на една страна и се вгледа в мен. — Убийствено секси.
